— Малко импулсивен? Не съм сигурен, че бих характеризирал Фийби просто като малко импулсивна. Бих казал, че има дарбата да проявява пълно безразсъдство.
Погледът на Кларингтън се бе превърнал в чист лед, а бакенбардите му помръдваха.
— Вижте какво, Уайлд, не мислете, че ще си кротувам и ще ви оставя да избягате с моята Фийби. Няма да ви се размине, както и предния път, когато се опитахте да отмъкнете по-голямата ми дъщеря.
— Може би този път не искам да избягам с Фийби. В края на краищата, ако се оженя за нея, ще съм обвързан до края на живота си, нали? Не искам да ви обидя, сър, но досегашните ми впечатления от по-малката ви дъщеря ме убеждават, че от нея едва ли би излязла най-сговорчивата и покорна съпруга.
Кларингтън кипеше от гняв.
— Как смеете да правите толкова лични забележки?
— Всъщност — продължи Гейбриъл замислено, — смятам, че с пълно основание мога да твърдя, че лейди Фийби ще е прекалено солена хапка за всеки мъж. Не, въобще не съм сигурен, че искам да се нагърбя със задачата да се оженя за нея. Но пък кой знае какво ще мисля по въпроса, след като имам възможност да се запозная с условията по-отблизо?
— Дявол ви взел, Уайлд! Какво сте си наумили?
— Сигурен съм, че ще проявите разбиране, ако ви съобщя, че нямам никакво намерение да обсъждам плановете си за бъдещето точно с вас.
— За бога, наумили сте си някакъв подъл план — гневът караше гъстите вежди на Кларингтън да подскачат нагоре-надолу. — Предупреждавам ви, няма да успеете да се докопате до моята Фийби и наследството й.
— Защо сте толкова враждебно настроен, Кларингтън? Трябва да признаете, че този път съм много по-приемлив улов.
— Ха, как ли пък не. Може и да имате титла, но заедно с нея не сте получили и едно лени, нали? Знам със сигурност, че към титлата Уайлд не е останало никакво богатство, нито пък някаква собственост. Проверил съм това.
— Колко предвидливо от ваша страна, Кларингтън. Но пък вие винаги сте си били благоразумен човек. Сигурно сте се досещали, че някой ден отново ще ме видите наоколо.
С ъгълчето на окото си Гейбриъл забеляза как точно в този момент синът на графа влиза през вратата на клуба. Антъни огледа почти празната стая, забеляза баща си и Гейбриъл и забърза към тях. Изглеждаше не по-малко ядосан от предната вечер.
— Виждам, че сте го открили, сър — Антъни се отпусна в един стол до баща си. — Успяхте ли да го попитате какво си въобразява, като се навърта около Фийби?
— Знам много добре какво си е наумил — очите на Кларингтън хвърляха искри от ярост. — Мисли си, че може да избяга с нея, точно както се опита да избяга с Мередит. Мисли си, че така ще се добере до наследството й.
Антъни гледаше ядосано Гейбриъл.
— Откажи се, Уайлд. Иди да си търсиш някоя друга наивница. В обществото винаги се намира някоя и друга наследница, чийто баща е готов да изтъргува парите й за титла.
— Ще го имам предвид — учтиво отвърна Гейбриъл. Той вдигна отново вестника си и се зачете.
— По дяволите, човече! Само парите ли искаш този път? — сдържано избоботи Кларингтън. — Да не би да искаш да се откупя? Това ли е?
— О, това е интересна идея — Гейбриъл не вдигна поглед от вестника си.
— Ако наистина е така, значи си дори по-достоен за презрение, отколкото си мислех — изсъска Кларингтън. — Предния път поне бе прекалено горд, че да приемеш пари, за да стоиш настрана от едната ми дъщеря.
— В южните морета човек се научава да мисли практично.
— Ха! Практично, наистина! Действително си стигнал до дъното, Уайлд. Ти си позор за титлата си. Е, няма да си първото парвеню, на което ще платя, за да стои далеч от Фийби. Тя явно привлича всякакви негодници, и то от най-лошия тип. Колко искаш?
Гейбриъл вдигна поглед, моментално заинтригуван.
— На кого още си бил принуден да платиш, за да се махне, Кларингтън?
Антъни се намръщи.
— Мисля, че говорихме достатъчно по темата. Това е семеен въпрос и не те засяга.
Кларингтън изправи рамене.
— Синът ми е прав. Нямам намерение да обсъждам подобни неща с теб, сър.
— Да не би случайно да беше Нийл Бакстър? — тихо попита Гейбриъл.
Вбесеното изражение на Кларингтън бе достатъчен отговор за Гейбриъл. Антъни изруга под носа си и се пресегна за една бутилка портвайн, която се намираше наблизо.
— Казах, че нямам намерение да обсъждам лични въпроси с теб — повтори Кларингтън с леден глас. — Кажи си цената, човече.
— Няма нужда да я казвам — Гейбриъл остави вестника, изправи се и взе пакетчето, което бе оставил на малката масичка близо до стола му. — Бъдете спокоен, Кларингтън, не притежавате достатъчно голямо състояние, за да ме купите този път. А сега и двамата трябва да ме извините. Имам среща.