— Спри се, Уайлд — Антъни бързо остави чашата си и се изправи. — Предупреждавам те, ако обидиш сестра ми, ще те предизвикам на дуел, както направих и предния път.
Гейбриъл се спря.
— О, но изходът може да е по-различен този път, Оуксли. Смятам, че вече съвсем не съм толкова милостив, колкото едно време.
Антъни стана тъмночервен от гняв. Гейбриъл знаеше, че този мъж си спомня добре срещата им призори преди осем години. Това беше първият дуел на виконта, но за Гейбриъл бе трети поред.
Воден от тогавашната си наивна представа за кавалерство, Гейбриъл вече бе успял да се забърка в още два дуела. И при двата случая бе защитавал името на някоя дама.
Бе успял да спечели и двата, без да се налага да убива противника си, но вече се чудеше докога ли ще има късмет. Също така бе започнал да се съмнява дали въобще някоя жена заслужава подобен риск. Никоя от замесените дами не изглеждаше да оценява усилията му в нейно име. В онази студена октомврийска утрин преди осем години Гейбриъл бе стигнал до извода, че вече достатъчно се е дуелирал заради честта на разни жени.
Антъни беше много решителен, но и той бе много нервен. Бе стрелял прекалено прибързано. Изстрелът му беше почти наслуки. И бе чиста случайност, а не резултат от добро прицелване, че куршумът удари рамото на Гейбриъл. И двама мъже знаеха това.
Антъни също бе съвсем наясно, че единствената причина днес да е жив е, че Гейбриъл, след като бе уцелен от куршума, бе сдържал изстрела си. Кръвта, която напояваше бялата му риза, както и ужасените очи на Алтъни бяха убедили Гейбриъл, че три дуела са прекалено много.
Отвратен, той бе насочил пистолета си в небето и бе стрелял. Честта бе удовлетворена и Гейбриъл бе взел решение. Никога повече нямаше да позволи на старомодните му представи за кавалерство да ръководят действията му. Нито една жена не заслужаваше подобна глупост.
Сега той се усмихна хладно на Антъни, като наблюдаваше как спомените преминават пред очите на виконта. Доволен, Гейбриъл се извърна и излезе от стаята, без да се обърне.
Той чувстваше как зад него Кларингтън и синът му са се втренчили в гърба му, изпълнени от безсилна ярост.
Усещането бе много приятно. Отмъщението носело огромно удоволствие, помисли си Гейбриъл.
Лидия, лейди Кларингтън, остави чашата си с чай и погледна Фийби през чифт очила със златни рамки. Носеше очила само у дома, в елегантната градска къща на Кларингтън, както и когато играеше карти в дома на някоя от близките си приятелки. Но би предпочела да умре, отколкото да я видят на обществено място с очила.
Лейди Кларингтън бе всепризната красавица на младини. Златната й коса сега бе избледняла до сребристо, а някога пищно заоблената й фигура през годините бе понапълняла, но тя все още беше много привлекателна жена.
Фийби тайничко смяташе, че с очила майка й изглежда очарователно майчински и някак невинно мила. Лорд Кларингтън очевидно страдаше от подобни илюзии, и то през всичките тридесет и шест години на брака им. Графът никога не бе крил привързаността си към своята съпруга. Доколкото Фийби можеше да прецени, баща й все още бе в блажено неведение относно дълбините на страстта на Лидия към картите.
Доколкото лорд Кларингтън знаеше, неговата модерна графиня просто обичаше да изиграе по някоя ръка вист в дома на приятелките си. Зашеметяващите суми, които понякога печелеше, както и размера на някои от загубите й, бяха тема, с която бе напълно незапознат.
— Не мислиш ли — каза Лидия с непоклатимия оптимизъм на закоравял картоиграч, — че докато е бил в южните морета, Уайлд може да се е сетил да понатрупа богатство?
— Не и доколкото мога да преценя, мамо — отвърна Фийби жизнерадостно. — Не бива да се заблуждаваш по този въпрос. Предполагам, че сега не е много по-богат, отколкото е бил, когато напусна Англия преди осем години.
— Жалко. Винаги съм харесвала Уайлд. В него има нещо много опасно привлекателно. Но съвсем не се заблуждавам, че щеше да е добър за Мередит, разбира се. Щеше да я изплаши до смърт. И естествено от моя гледна точка, щеше да е напълно безполезен зет.
— Да, както нямаше пари. Разбирам те, мамо. Изискванията ти към един зет винаги са били съвсем простички и ясни.
— Човек трябва да мисли практично по тези въпроси. Каква полза от зет без пукната пара?
Фийби прикри усмивката си, като се сети за успеха на книгата на Гейбриъл.
— Уайлд може и да не е съвсем безпаричен. Мисля, че получава известен доход от някакви инвестиции, които е направил наскоро.
— Ха! — лейди Кларингтън махна пренебрежително при идеята за оскъден доход. — Малък доход не е достатъчен. Трябва да се омъжиш за човек със солидно състояние, Фийби. Дори и да бях съгласна да направя едно изключение, баща ти е много твърд по въпроса. Трябва да сключиш достоен брак. Дължиш го на името на семейството си.