— Е, няма абсолютно никакъв смисъл да обсъждаме намеренията на Уайлд спрямо мен, мамо. Отсега мога да ти кажа, че той ни най-малко не се интересува от женитба.
Лидия я погледна изпитателно.
— Съвсем сигурна ли си в това?
— Съвсем сигурна. Вярно, че се запознахме в имението на Еймсбъри и открихме, че имаме общи интереси, но сме просто приятели. Нищо повече.
— В такъв случай опасявам се, че въпросът се свежда до Килбърн — замислено рече Лидия. — А можеше да е далеч по-зле. Той има прекрасна титла и прекрасно състояние.
Фийби реши да използва тази възможност да разубеди майка си от идеята за възможен брак.
— Със съжаление го казвам, мамо, но намирам Килбърн не само за надут, но и за голям педант.
— Какво значение има това? Баща ти също е надут и от него може да се учи всеки педант в града. Но с него си живеем чудесно.
— Да, знам — търпеливо рече Фийби, — но татко не е лишен от чувства. Той много те обича, както обича и трите си деца.
— О, разбира се, че е така. Въобще нямаше да се омъжа за него, ако не бе способен да изпитва топли чувства.
Фийби взе чая си.
— Опасявам се, че Килбърн не е способен на подобни топли чувства, мамо. Например съмнявам се, че той би одобрил мисълта да плаща случайните дългове на карти на тъща си.
Лидия моментално се разтревожи.
— Мислиш, че няма да иска да ми даде по някое заемче от време на време?
— Опасявам се, че няма да иска.
— О, небеса! Въобще не знаех, че е чак такъв педант!
— Наистина трябва да имаш това предвид, мамо.
— Точно така — Лидия сви устни. — От друга страна, баща ти го одобрява и без съмнение той е добра партия. Несъмнено е най-доброто, за което можем да се надяваме, особено сега, когато наближаваш двадесет и петте.
— Това ми е ясно, мамо. Но не мога да приема с възторг мисълта, да се омъжа за Килбърн.
— Е, баща ти пък я приема с голям възторг — лицето на Лидия се проясни. — А и съществува шансът, след известно време семеен живот, Килбърн да поомекне по въпроса за заемите. Можеш да го пообработиш, Фийби. Да го убедиш, че ти е необходима значителна издръжка, за да поддържаш доброто впечатление за себе си.
— И тогава да дойда при теб и да ти давам заеми от моята значителна издръжка? — Фийби въздъхна. — Не мисля, че нещата ще са толкова прости, мамо.
— Въпреки това не бива да губим надежда. Ще се научиш да командваш Килбърн. Да командваш ти се отдава чудесно, Фийби.
Фийби направи кисела физиономия.
— Благодаря, мамо. Снощи Уайлд намекна почти същото нещо.
— Е, не може да се отрече, че винаги си била доста своенравна и тази тенденция определено се засилва. При жените това често се случва, но по принцип те са безопасно омъжени още преди подобни лоши черти да се проявят.
— В такъв случай опасявам се, че за мен е прекалено късно — заяви Фийби, като се изправи. — Вече всички могат да видят колко склонна съм да командвам. А сега моля те да ме извиниш.
— Къде отиваш?
Фийби тръгна към вратата.
— В книжарницата на Хамънд. Господин Хамънд ми изпрати съобщение, в което казва, че разполага с няколко интересни нови книги.
Лидия нададе леко възклицание.
— Пак с твоите книги! Не мога да разбера какво толкова намираш в тези прашни стари книги, които колекционираш.
— Предполагам, страстта ми към тях прилича на твоята страст към картите, мамо.
— Важното при картите е — каза Лидия, — че човек винаги очаква с нетърпение следващата печеливша партия. А с книгите само хвърляш куп пари на вятъра.
Фийби се усмихна.
— Това зависи от гледната точка, мамо.
Съобщението не бе от господин Хамънд. Беше от Гейбриъл и той я канеше да се срещнат в книжарницата, Фийби бе получила бележката рано сутринта и веднага бе изпратила отговор, че ще бъде там точно в единадесет.
Пет минути преди точния час тя слезе от каретата си на Оксфорд стрийт. Остави прислужницата си да седи на слънце на пейката пред книжарницата и ентусиазирано влезе през вратата.
Гейбриъл вече бе там. Не я видя като влизаше, защото бе зает да разглежда едно старо, подвързано с кожа томче, което господин Хамънд благоговейно бе поставил пред него на тезгяха.
Фийби се поколеба за момент, а вниманието й бе приковано от блясъка на светлината, нахлуваща през високите прозорци, върху абаносовата коса на Гейбриъл. Той бе облечен в тъмно, тясно сако, което подчертаваше ширината на раменете му и стегнатия му корем. Панталонът и красиво излъсканите му високи кожени ботуши очертаваха мускулестите му бедра.