По някаква причина самата Фийби се бе почувствала длъжна да прекара необикновено дълго време, заета с избора на собственото си облекло тази сутрин. Стигна дотам, че се спря на две-три рокли и не можеше да се реши коя да облече, а това бе много необичайно за нея. Но сега беше много доволна, че бе облякла новата си тиквено-жълта муселинена рокля и яркочервената наметка, която вървеше с нея. Бонето й изобилстваше от тиквено-жълти и яркочервени дипли и цветя.
Сякаш усетил присъствието й, Гейбриъл вдигна поглед и я видя. Устните му се разтегнаха в бавна усмивка, докато я оглеждаше в ярката й рокля. Очите му изглеждаха много зелени в предобедната светлина, Фийби си пое дълбоко дъх и призна пред себе си, че точно затова прекара толкова време пред огледалото. Беше се надявала да види точно този одобрителен поглед в очите на Гейбриъл.
Но в мига, в който я осени тази мисъл, тя се опита да я приглуши. Без да оставя и капка съмнение, преди осем години Гейбриъл съвсем категорично бе доказал, че по вкуса му са синеоките русокоси жени, които предпочитат пастелните тонове.
— Добро утро, лейди Фийби — Гейбриъл прекоси стаята, за да я поздрави. — Днес изглеждате сияеща и жизнерадостна.
— Благодаря, лорд Уайлд — Фийби бързичко се огледа около себе си и реши, че никой не може да дочуе разговора им. — Получих бележката ви.
— Виждам. Мислех, че ще бързате да си възвърнете Рицаря и магьосника.
— Носите ли я?
— Разбира се — Гейбриъл я поведе обратно към тезгяха, където един пакет с формата на ръкопис, опакован в кафява хартия, стоеше до томчето, което той бе разглеждал. — Ето доказателството за рицарските ми умения.
— Уайлд, това е прекрасно — Фийби взе пакета. — Не знам как да изразя колко впечатлена съм. Сигурна съм, че наистина много ще ми помогнете в разследването ми.
— Ще се постарая — Гейбриъл посочи разтворената книга на тезгяха и леко повиши гласа си. — Може би това ще ви заинтересува, лейди Фийби. Чудесен екземпляр от една история на Рим от шестнадесети век. Господин Хамънд казва, че наскоро я придобил от един колекционер в Нортамбърлънд.
Фийби веднага разбра, че Гейбриъл се опитва да осигури някаква достоверна причина да продължат да разговарят. На никой в книжарницата нямаше да му се стори странно, че разглеждат интересна стара книга. Тя веднага наведе глава, за да я огледа по-отблизо.
— Чудесна е — обяви Фийби на висок глас, като в същото време с ъгълчето на окото си погледна господин Хамънд. — Виждам, че е на италиански, а не на латински. Прекрасни илюстрации!
— Предположих, че ще ви хареса — Гейбриъл отгърна една страница в книгата и известно време чете наум.
Фийби отново хвърли бърз поглед около себе си и се наведе по-близо, под претекст, че чете през рамото му.
— Близките ми са малко разстроени от всичко това, Уайлд.
— Забелязах — Гейбриъл прелисти на друга страница и се намръщи замислено, докато я разглеждаше.
— Те не знаят нищо за моето разследване, затова естествено предполагат, че двамата с вас сме се сприятелили по някакъв начин.
— Нещо повече от сприятеляване, лейди Фийби. Те се опасяват, че сме се привързали един към друг — Гейбриъл прегледа още една страница от текста.
Фийби се изчерви и отново се огледа в книжарницата. Сега господин Хамънд бе зает с друг клиент.
— Ами да, едва ли мога да им обясня истината. Никога няма да одобрят моето търсене. Но искам да ви уверя, че няма нужда да се тревожите за техните неоснователни притеснения.
— Разбирам. Как по-точно смятате да ги уверите, че сме просто познати?
— Не се тревожете. Ще се справяме татко и останалите. Имам голям опит с подобни неща.
— Инат — рече Гейбриъл под носа си.
— Моля?
Гейбриъл посочи една дума на страницата пред него.
— Мисля, че на италиански това означава инат.
— О! — Фийби огледа думата. — Не, не мисля. Сигурна съм, че думата се превежда като „муле“.
— О, да, разбира се. Грешката е моя. Та какво казвахте? — учтиво попита Гейбриъл.
— Не бива да позволите подозренията на семейството ми да попречат на разследванията ви.
— Ще направя всичко по силите си, за да се издигна над техните дребнави пристрастия, мадам.
Фийби се усмихна одобрително.
— Отлично. Някои хора много лесно се обиждат или отстъпват пред доста тираничния характер на баща ми.
— О, нима?
— Той наистина е много мил, по свой си начин, нали разбирате.
— Не, не разбирам.
Фийби бе раздразнена.
— Предполагам, че личният ви опит с него отпреди осем години едва ли ви е оставил приятни спомени.