— Вероятно. Както сам отбелязахте, имаме еднакви вкусове в това отношение.
— Това може да се окаже доста скъпо и за двама ни. Ако се разчуе, че има двама души, готови да наддават за всеки стар ръкопис, който се появи на бял свят, цените ще скочат неимоверно много, и то за съвсем кратко време.
— Да, сигурно е така — отвърна Фийби с престорено безгрижие. — Но аз мога да си го позволя. Получавам много щедра издръжка.
Гейбриъл й хвърли един изпитателен поглед.
— Значи съпругът ви няма нищо против скъпото ви хоби?
— Нямам никакъв съпруг, сър. Нито пък имам желание да се сдобия с такъв. По мои наблюдения, съпрузите обичат да лишават съпругите си от правото да преживяват приключения.
— Да, сигурен съм, че са малко съпрузите, които биха търпели подобни глупости, като например историята, в която сте се забъркали тази нощ — измърмори Гейбриъл. — Никой мъж, който е с всичкия си, няма да позволи на жена си да отиде самичка на разходка из гората, или пък където и да е, по това време на нощта.
Нийл щеше да й позволи, помисли си Фийби с въздишка. Но нейният русокос Ланселот беше мъртъв и тя се бе заела да открие убиеца му. Тя избута спомените настрани от съзнанието си и се опита да потисне вината, която винаги се надигаше у нея, при спомена за Нийл Бакстър.
Ако не беше тя, Нийл никога нямаше да замине за южните морета, за да си търси късмета. И ако не бе заминал за южните морета, нямаше да бъде убит от пират.
— Аз не съм сама, сър — напомни тя на Гейбриъл. Отчаяно се опитваше да говори с безгрижен тон. — Довела съм си един странстващ рицар за компания. Чувствам се съвсем в безопасност.
— Да не би случайно да говорите за мен?
— Разбира се.
— Тогава би трябвало да знаете, че странстващите рицари са свикнали винаги да бъдат богато възнаграждавани за изпълнените задачи — рече Гейбриъл. — В средните векове дамата е дарявала благосклонността си на избрания рицар. Кажете, мадам, смятате ли да ме възнаградите по същия начин?
Очите на Фийби се разшириха от учудване зад булото й. Беше слисана, макар че не искаше да си го признае. Сигурно не е искал да намеква, че тя би трябвало да го възнагради с благосклонност от интимно естество. Дори и да живее като отшелник и вече да не се чувства длъжен да спазва правилата за благоприличие, тя не можеше да повярва, че Гейбриъл се е променил вътрешно чак толкова много.
Благородният рицар, който преди толкова години се бе впуснал да спасява сестра й от нагласен брак, в дъното на сърцето си беше истински галантен кавалер. Наистина, в шестнайсетгодишните й очи той бе достоен да заеме мястото си наравно с рицарите на Кръглата маса. Със сигурност не би могъл да отправи подобна крещящо неприлична забележка към една дама.
Ами ако би могъл?
Сигурно тя нещо не е разбрала както трябва. Може би просто я дразнеше.
— Напомнете ми да ви дам някое парченце панделка или нещо подобно като — дар за вашите усилия тази нощ, милорд — каза Фийби. Не разбра дали забележката й е прозвучала като достатъчно изтънчена шега или не. Вече беше почти на двадесет и пет години, но това не означаваше, че има голям опит как да се справя с невъзпитани кавалери. Като най-малка дъщеря на граф Кларингтън, Фийби винаги бе добре защитена от подобни случки. Дори, нея ако питат, понякога прекалено защитена.
— Не мисля, че парченце панделка ще е достатъчно възнаграждение — замислено рече Гейбриъл.
Фийби изгуби търпение.
— Е, това е всичко, което има вероятност да получите, затова престанете да ме предизвиквате, милорд — след тези думи тя с облекчение забеляза един осветен прозорец пред тях. — Това трябва да е къщата на господин Неш.
Тя заоглежда малката разнебитена къщурка, обляна от лунната светлина. Дори и през нощта си личеше, че на постройката й липсват грижи. Цялото място изглеждаше някак изоставено. Обраслата пътека през градината започваше от порутена градинска порта. Светлината в прозорците на къщата разкриваше едно счупено стъкло. А покривът определено се нуждаеше от закърпване.
— Неш явно не печели кой знае колко от търговията със стари ръкописи — Гейбриъл спря коня си и с лекота скочи на земята.
— Не мисля, че продава много ръкописи. От писмата му останах с впечатлението, че има голяма библиотека, но му е омразна дори мисълта да се раздели с някоя от съставните й части — Фийби спря кобилата си. — Продаде ми Рицаря и магьосника само защото отчаяно се нуждае от пари, за да купи някаква книга, която му се струва по-важна от някакъв си лекомислен средновековен роман.
— О, но какво може да е по-важно от един лекомислен роман? — на устните на Гейбриъл играеше лека усмивка, когато той протегна ръце и хвана Фийби през кръста.