— Добро утро, дами — Гейбриъл се поклони, а двете посетителки седнаха пред писалището му. — Виждам, че във вашето семейство булото е на особена почит. Може би всички жени на име Кларингтън притежават някакво непризнато влечение към религията?
— Не ставайте смешен, Уайлд — лейди Кларингтън вдигна булото си, както бе с ръкавици, и го закачи върху елегантната си синя шапчица. — Интересувам се от религията не повече, отколкото вие.
Мередит също вдигна булото си и го закачи на модерното, украсено с цветя боне. Тя погледна Гейбриъл с укор в сините очи.
— Винаги сте имали много странно чувство за хумор, Уайлд.
— Благодаря, лейди Траубридж — Гейбриъл лекичко се поклони. — Винаги съм смятал, че някакво чувство за хумор е по-добро от липсата на такова.
Мередит примигна объркано.
— Никога не съм ви разбирала.
— Да, наясно съм с това — Гейбриъл седна и скръсти ръце на писалището си. — Ще продължим ли да си разменяме забавни шегички или ще бъдете така любезни да ми съобщите причината за това посещение?
— Бих казала, че причината за посещението ни е съвсем очевидна — каза Лидия и въздъхна. — Тук сме заради Фийби, разбира се. Мередит настояваше да дойдем.
Мередит хвърли към майка си един укоризнен поглед и после отново насочи вниманието си към Гейбриъл.
— Дойдохме, за да ви се помолим, Уайлд. Тук сме, за да се хвърлим в краката ви и да молим за милост. Не опропастявайте живота на Фийби!
— Ако приемем, че това е намерението ви, разбира се — измърмори Лидия. Тя огледа изпитателно библиотеката, като несъзнателно присви очи. — Сигурно не сте успели да забогатеете в южните морета, така ли е, или греша?
Гейбриъл я погледна с умишлено неприкрит интерес.
— Защо питате, лейди Кларингтън?
— Това би направило нещата толкова по-простички — каза Лидия. — Бихте могли да се ожените за Фийби и никой няма да има нищо против. Няма да се налага да се занимаваме с всички тези глупости.
— Мамо, моля те, опитай се да разбереш за какво става въпрос всъщност — сдържано я посъветва Мередит. — Негова светлост не е влюбен във Фийби. Той смята да я използва.
— Съмнявам се, че този план ще се осъществи — открито заяви Лидия. — Много трудно е да използваш Фийби, освен ако самата тя не желае да я използват. Тя е прекалено голям инат за подобно нещо.
По изящната брадичка на Мередит личеше, че е стиснала зъби. Тя скръсти ръце на скута си и се обърна към Гейбриъл.
— Сър, зная, че сте се сприятелили с Фийби, за да я използвате и чрез нея да накажете цялото ни семейство. Умолявам ви да помислите и за това, че тя няма нищо общо със случилото се преди осем години. Тогава тя беше само дете.
— Но през онази нощ вие ми казахте, че именно тя е измислила как да вържете чаршафите, за да се спуснете с тяхна помощ през прозореца — не устоя да й напомни Гейбриъл.
В прелестните очи на Мередит проблеснаха сълзи.
— Нима смятате да я накажете заради това? Тя нищо не разбираше. Мислеше си, че всичко е просто едно вълнуващо приключение. Тя непрекъснато четеше онези книги, които вие всеки път ми давахте, и съвсем по детски си въобразяваше, че сте някакъв съвременен рицар на Кръглата маса. Господи, дори ми се струва, че гледаше на вас като на самия крал Артур!
Лидия сякаш изведнъж се сети за нещо.
— Знаеш ли, Мередит, струва ми се, че в думите ти прозира още нещо. Като се замисля за онези дни, наистина вярвам, че точно тогава у Фийби се зароди този достоен за съжаление интерес към средновековните легенди и подобните истории. Да, сега вече всичко ми се струва пределно ясно — тя се намръщи на Гейбриъл. — За всичко сте виновен вие, Уайлд.
Гейбриъл я погледна удивено.
— Аз ли съм виновен?
— Да, разбира се — Лидия присви очи замислено. — Вие бяхте този, който я запали по тези глупости. Мен ако питате, вече направо сте й съсипали живота.
— Чакайте, чакайте малко — на Гейбриъл му се струваше, че започва да губи ориентация в този разговор. — Не съм сторил нищо, с което да съсипя живота на Фийби. Поне все още не.
Мередит се ококори, слисана от намека в думите му.
— Напротив, виновен сте — настоя Лидия, без да обръща внимание на скритата заплаха в думите му. — Тя така и не се омъжи, и то заради вас. Хвърлям вината затова, че все още е стара мома, изцяло върху вас.
— Върху мен? — Гейбриъл зяпаше Лидия и отчаяно се опитваше да вникне в откачената логика на думите й. — Не, не можете да вините мен за това, че не сте успели да я омъжите.
— Напротив, мога. Интересът й към тези средновековни глупости я направи прекалено придирчива, когато ставаше въпрос за ухажори. Никой от тях не можеше да се сравнява с рицарите в онези глупави истории, които тя непрекъснато четеше.