— Не, вижте какво… — започна Гейбриъл.
— Освен това — продължи Лидия, — тя винаги се оплакваше, че никой от ухажорите й не споделя интереса й към Средновековието. Освен онзи ужасен Нийл Бакстър, разбира се. Нали така, Мередит?
— Съвсем права си, мамо — мрачно се съгласи Мередит. — Но не мисля, че сме дошли да обсъждаме точно това с негова светлост. Има много по-належащи проблеми.
— Мили боже — намръщи се Лидия. — Не мога да си представя нещо по-належащо от това да омъжим Фийби за подходящ съпруг — тя погледна Гейбриъл много заговорнически. — Въпреки вредата, която сторихте, все още имаме големи надежди да хванем Килбърн, нали знаете?
— Така ли? — Гейбриъл бе много раздразнен от тази информация. Фийби въобще не бе споменала, че Килбърн се кани да й направи предложение. И сега разбра, че тази мисъл въобще не му харесва.
Мередит се опита да спре майка си с поглед.
— Мамо, ако Уайлд съсипе репутацията на Фийби, никога за никого няма да я омъжим, най-малко пък за Килбърн.
— О, божичко — Лидия присви очи към Гейбриъл. — Вижте, нали не смятате наистина да съсипете дъщеря ми?
Мередит припряно извади дантелена кърпичка от чантичката си и попи с нея сълзите от очите си.
— Разбира се, че точно това смята да направи, мамо. Точно за това е цялата история. Така той смята да си отмъсти — тя отправи към Гейбриъл насълзен поглед. — Моля ви, откажете се от това, милорд!
— Защо да се откажа? — учтиво попита Гейбриъл.
— Заради онова, което някога се случи между нас — извика Мередит.
— Не се случи нищо особено, доколкото си спомням — Гейбриъл гледаше красивите й, пълни със сълзи очи и разсеяно се попита, какво толкова е намирал в Мередит. За момент се замисли как на косъм се бе отървал от нея преди осем години и поблагодари на бога, който бди над наивните младежи като него.
— Моля ви, милорд. Помислете за Фийби!
— Трудно е да не мисля за нея — призна Гейбриъл. — Тя е много интересна жена.
— И при това съвсем невинна — побърза да вметне Мередит.
Гейбриъл сви рамене.
— Щом така твърдите.
Мередит го погледна с огромно възмущение.
— Нима намеквате противното, сър?
— Не — Гейбриъл се замисли за Нийл Бакстър, като за пръв път се зачуди точно доколко го е обичала Фийби. — Двамата с Фийби досега никога не сме обсъждали този въпрос подробно.
— Надявам се и да не го направите — строго рече Лидия. — Дъщеря ми може и да е малко ексцентрична, сър, но тя е съвсем почтена млада дама. Репутацията й е неопетнена.
— Ексцентрична? Бих казал, че е нещо много повече от ексцентрична.
Лидия грациозно сви рамене.
— Добре. Има някои необичайни интереси, но вината за тях пада изцяло върху вас. Все пак аз съм сигурна, че подходящият за нея мъж ще ги пренебрегне.
— Ако аз бях отговорен за нея, щях да се тревожа не толкова за необичайните й интереси, колкото за далеч по-сериозни неща — отвърна Гейбриъл.
— Е, добре. Признавам, че понякога е доста своенравна — съгласи се Лидия. — Дори малко твърдоглава. И е доста независима, което някои не биха харесали, но то въобще не е важно.
— Господи! — Гейбриъл разбра, че семейството на Фийби нямаше представа колко безразсъдни неща върши тя. Чудеше се, какво би казала лейди Кларингтън, ако й съобщи, че най-малката й дъщеря е започнала да се среща с мъже посред нощ и да търси убийци.
Мередит погледна Гейбриъл със съвсем окаян вид.
— Сър, моля ви, обещайте ни, че повече няма да насърчавате сестра ми за вашето приятелство. И двете знаем, че не сте искрен в него.
— Така ли? — попита Гейбриъл.
Мередит подсмръкна в кърпичката си.
— Не съм глупачка, сър. Нито пък другите членове на семейството ми. Всички знаем, че искате да си отмъстите. На колене ви моля да се откажете от това. Фийби не заслужава да страда заради случилото се.
— Може би е така, но човек действа с онова, което му е под ръка — отвърна Гейбриъл.
В десет и половина същата вечер Гейбриъл стоеше подпрян на стената във великолепната бална зала на семейство Брантли и отпиваше от шампанското си. Носеше обикновена черна маска и черно наметало върху вечерния си костюм. Но пък много от гостите бяха облечени в най-невероятни тоалети.
Още преди няколко минути, когато пристигна, той бе забелязал Фийби сред тълпата. И това съвсем не бе трудно, щом човек знаеше нещо за интересите й и за вкуса й към цветовете.
Тя носеше висока средновековна женска шапка и златна маска, която закриваше само половината от лицето й. Лъскавата й тъмна коса бе прибрана в мрежичка от златни нишки. Блестящата й рокля в тюркоазено и златно също бе издържана в средновековен стил. Златистите й сатенени пантофки за танци проблясваха, докато тя пристъпваше сред тълпата, облегната на ръката на мъж с кафяво домино.