— А вие цените свободата си?
— Много. Мама ме уверява, че за една интелигентна жена е възможно да се справи с мъж като Килбърн, но нямам намерение да рискувам — Фийби се усмихна. — Знаете ли, милорд, че Килбърн не одобрява книги като вашата? Вярвам, че дори ще се опита да ми забрани да чета подобни книги.
Нещо дълбоко в Гейбриъл се отпусна. Той бавно се усмихна.
— В такъв случай трябва да се съглася с вас. Килбърн би бил отвратителен съпруг за вас.
Фийби се усмихна щастливо, а в очите й зад златната маска проблеснаха златисти оттенъци. Искрящата мрежичка в косите й блещукаше под светлината на полилеите. Гейбриъл я гледаше и за момент се зачуди дали държи в прегръдките си истинска жена, или магьосница.
Страхуваше се, че е почти омагьосан. Желанието пулсираше във вените му. Инстинктивно ръцете му се стегнаха около Фийби. Не, тя определено не можеше да се омъжи за Килбърн.
— Милорд? — тя леко наклони глава настрани, като внимателно гледаше маскираното му лице. — Нещо не е наред ли?
— Нека излезем в градината да подишаме малко чист въздух — промълви Гейбриъл.
Фийби не се опита да се съпротивлява, когато той я поведе към един от близките френски прозорци. Тя почти изгуби равновесие, когато той я издърпа навън в нощта.
— Не толкова бързо, милорд — тя се вкопчи в раменете му, за да възвърне равновесието си.
— Държа те — тихо рече той. После я притегли към себе си. И няма да те пусна, добави той наум. Поне докато си свърша работата със семейството ти.
— Градините на Брантли са прелестни — разговорчиво рече Фийби, докато се разхождаха по една покрита с чакъл алея. — Виждали ли сте ги?
— Не — Гейбриъл вдиша дълбоко хладния нощен въздух. Опита се да потуши пожара на плътското желание, което го изгаряше.
— Толкова са обширни! Има оранжерия, лабиринт и едно езерце с рибки — Фийби се огледа в мрака. — През нощта човек естествено не може да види кой знае какво, но съм идвала тук през деня и бях невероятно впечатлена.
— Фийби?
— Да, милорд?
— Не съм в настроение да си говорим за градини.
— Знаех си — възкликна Фийби с радостен ентусиазъм. — Доведохте ме тук, за да поговорим за разследванията ви, нали? Кажете, сър, какво научихте? Приближаваме ли се към целта?
— Това зависи от гледната точка — Гейбриъл я отвеждаше все по-далеч от светлините на голямата къща, дълбоко сред сенките на огромната градина. — Мисля, че можем да твърдим с известна сигурност, че успехът е доста вероятен.
— Чудесно — Фийби вдигна поглед към лицето му. — Какво открихте? Някой от познатите ви книжари казал ли ви е нещо ново? Открихте ли нещо в някой от вашите клубове?
— Има една-две насоки за разследване, които смятам да проуча — Гейбриъл видя, че вече са достатъчно далеч от имението и позабави крачка.
Около тях се очертаваха силуетите на огромни фигури от чимшир, които представляваха всевъзможни същества. На лунната светлина се виждаха храсти, оформени като митични зверове. Чакълестата пътека лъкатушеше сред обгърната в мрак гора от странни крилати животни и страховити дракони.
— Радвам се да чуя подобно нещо, милорд — Фийби се поколеба и се огледа сред невероятните фигури. — Тази градина е наистина приказна, но през нощта може да те побият тръпки от нея, не мислите ли? — тя пристъпи по-близо до Гейбриъл. — През деня всичко това е много забавно, но в тъмнината въображението се развихря.
— Вашето въображение е по-активно от това на повечето хора — каза Гейбриъл.
— Нямате право точно вие да говорите така, сър. Вие сте този, който си изкарва прехраната, като пише книги, плод на въображението.
— Книги, които Килбърн несъмнено би се опитал да ви забрани да четете, ако бе ваш съпруг — Гейбриъл я накара да спре сред сенките на един огромен зелен Пегас.
Фийби се усмихна недоволно.
— Току-що ви обясних, че е малко вероятно Килбърн да ми стане съпруг. Защо продължавате да говорите за това, милорд?
— Как бих искал и аз да знам — Гейбриъл почувства, че се предава на жаждата си. Дамата съвсем доброволно го бе последвала навън в тъмнината. Тя нямаше никакво чувство за благоприличие. Бе безразсъдна и прекалено дръзка, а освен това бе дъщерята на Кларингтън.
Заслужаваше си го.
Гейбриъл внезапно я притегли в обятията си и я целуна.
Тихият й вик на изненада бързо бе заглушен, Фийби не се опита да се съпротивлява. Вместо това колебливо се притисна към него.
Гейбриъл почувства как ръцете й бавно се прокрадват нагоре и обвиват врата му и го заля невероятно тържествуващо вълнение. Тя го желаеше. Той обхвана шията й и умишлено задълбочи целувката си. После наведе глава, за да целуне ключиците й. Тя потръпна в отговор.