— Гейбриъл, не мога… не мога да мисля…
— Сега не е време да мислиш. Сега трябва да чувстваш. Да ти кажа ли как те чувствам аз? Усещам те сладка. Толкова сладка, и мека, и отзивчива. Господи, сякаш докосвам течен огън!
— Аз… о, Гейбриъл, толкова е странно…
Той почувства как тялото й постепенно започва да се стяга изискващо около пръста му. Продължаваше да я гали, омагьосан от реакцията й. Когато тя започна да се надига към ръката му и без думи да го моли за още, той се почувства така, сякаш е получил безценно съкровище.
Сега Фийби дишаше по-учестено. Гейбриъл чувстваше как неопитното й тяло се стреми към върха, но все още не знае как да го достигне. Искаше му се да изкрещи от огромно задоволство. След тази нощ тя щеше да гледа на него така, както никога преди.
След тази нощ тя нямаше повече да сънува Нийл Бакстър.
Гейбриъл чу тихото проскърцване на обувки по чакъла, само миг преди Фийби да пламне във върховните мигове на страстта си. Той реагира инстинктивно, съзнавайки, че Фийби не е чула нищо. Бе потънала прекалено дълбоко в магията на плътта, която той бе сътворил. Твърде късно бе да я върне в реалния свят.
Гейбриъл стори единственото, което можеше. Силно притисна устните си към нейните точно в мига, когато тя конвулсивно потръпна в обятията му. Той едва успя да заглуши вика й, когато достигна върха.
После бързо я притегли към себе си и я зави с черното наметало, притискайки я силно, докато леките тръпки на екстаза отшумяваха в тялото й.
Последва миг шеметна тишина, после Фийби се отпусна омаломощена.
Чакълът от другата страна на чимшира изтрополи. Гейбриъл почувства как Фийби се стегна в прегръдката му. Разбра, че и тя е чула шума. Фийби моментално застина, сгушена до тялото му.
— Лейди Фийби? — гласът на Килбърн се понесе в тъмнината. — Къде сте? Тук ли сте?
Гейбриъл почувства слисването на Фийби. Той наведе глава и едва чуто прошепна в ухото й:
— Шшшш!
Тя закима усилено, за да покаже, че е разбрала.
Стъпките на Килбърн се чуха още по-близо. Гейбриъл продължаваше да притиска Фийби към себе си. Той се огледа и разбра, че са обградени отвсякъде от високи стени от чимшир. С малко късмет Килбърн нямаше да дойде насам.
Стъпките продължаваха да се приближават. Гейбриъл затаи дъх, като се молеше Килбърн да продължи нататък. От другата страна на храста се чу как той тихичко изруга. После стъпките на Килбърн се отдалечиха нанякъде. Когато стана ясно, че той се връща към къщата, Гейбриъл си отдъхна.
Той почака още малко, за да е сигурен, че маркизът е вече достатъчно далеч, за да не ги чуе. После отметна голямото си наметало от Фийби.
Тя седна. Изглеждаше прелестно разрошена. Сложната конструкция на средновековната й шапка се бе разместила и килнала на една страна, а една къдрица от косата й бе избягала от златната мрежичка и падаше на рамото й. Маската й се бе смъкнала до носа й.
— Божичко, едва се отървахме — измърмори Фийби, докато се опитваше да нагласи шапката си. — Направо изтръпвам от ужас, като си помисля! Истинска катастрофа щеше да е, ако Килбърн ни бе видял!
Гейбриъл, чието тяло още пулсираше от желание, а и от войнствеността, предизвикана от наближаването на Килбърн, сега необяснимо защо се раздразни от забележката й.
— Малко късно е да се тревожите за репутацията си, мадам.
Фийби се спря, а ръцете й застинаха на ръба на шапката й.
— Сигурно сте прав. Отървахме се на косъм. Само си помислете, ако Килбърн ни бе видял в тази ужасно компрометираща ситуация, щеше да се наложи още утре да обявите годежа ни.
Гейбриъл стана и й помогна да се изправи.
— Нима мисълта да обявя годежа ни ви тревожи толкова много, мадам?
— Разбира се, че ме тревожи — тя го погледна, докато оправяше маската си.
— Защото близките ви няма да го одобрят?
— Въпросът не е какво ще каже семейството ми. Аз съм на двадесет и четири години и правя, каквото си поискам. До голяма степен. Проблемът е там, Гейбриъл, че не ми се ще особено много да се омъжвам, макар вече да разбирам, че има и някои добри страни, за които не се бях замисляла.
— По дяволите!
— Но ако трябва да се омъжа — продължи тя неумолимо, — ще го пожелая от любов, а не защото са ме видели да се търкалям из храстите в градината на Брантли.
Раздразнението на Гейбриъл нарасна неимоверно. Той пристъпи към нея и умишлено зае заплашителна поза.
— Това бе дяволски много повече от търкаляне в храстите, мадам. А мога ли да попитам какво ви накара да мислите, че бих се почувствал длъжен да обявя годежа ни, ако ни бяха видели?