— О, вие щяхте да постъпите както е редно, Гейбриъл. Такава е природата ви.
— За съжаление доброто ви мнение за мен е ужасно неоснователно, мадам. Разберете веднъж за винаги, не съм рицарят на мечтите ви. Не съм никакъв крал Артур.
Фийби се усмихна леко на думите му. Тя се изправи на пръсти и докосна с устни неговите.
— Доспехите ви може малко е да са поръждясали, но вярвам, че под тях вие все още сте същият човек както преди осем години. Ако не бе така, нямаше да ми помагате в моята мисия.
— По дяволите, Фийби…
— Знам, че преди осем години вие бяхте влюбен в сестра ми, знам също и че аз въобще не приличам на нея, затова е малко вероятно някога да се влюбите в мен.
— Фийби, не знаете какво говорите — рече Гейбриъл.
— Напротив, знам. Винаги знам какво говоря. А сега, тъй като не искам да се омъжа за човек, който не ме обича, и тъй като съм съвсем наясно, че мъж с вашия характер също не би искал да се ожени без любов, не бива повече да си позволяваме подобни приключения.
Гейбриъл я гледаше като поразен от гръм.
— И очаквате просто ей така да се съглася с вас?
— Не ме разбирайте погрешно, милорд — побърза да каже тя. — Всичко това беше наистина много приятно.
— Приятно!
— Е, може би дори повече от приятно. Но съм сигурна, че разбирате колко е опасно. Не се съмнявам, че не искате да се окажете обвързан с мен до края на живота си само заради някаква мимолетна липса на предпазливост.
— Не мога да повярвам, че това го казва същата жена, с която се срещнах на пътя в Съсекс в полунощ!
— Е, да, но е същата. Знам, че ме смятате за ужасно безразсъдна, но не съм пълна глупачка.
— Струва ми се, че майка ви имаше право — каза Гейбриъл. — Тя се оплака, че когато става въпрос за ухажорите ви, сте ужасно придирчива. Не искате да се омъжите за човек като Килбърн, който ще се опитва да ви ръководи…
— Да ме насилва ще е много по-точно. Да, определено не искам да се омъжа за човек като него — Фийби лекичко потръпна от отвращение при тази мисъл.
Гейбриъл я погледна сърдито.
— И не искате да се омъжите за човек, който няма да падне на колене пред вас и да ви се кълне във вечна любов…
— Разбира се, че не искам.
— Майка ви смята, че търсите някакъв проклет рицар като от легендите.
Тя се усмихна сияещо.
— А защо да се примиря с по-малко?
— Вие, мадам, сте прекалено придирчива за жена на вашата възраст. Господи! Защо ли въобще стоя тук с вас и ви говоря за женитба?
— Не знам. Наистина, защо ми говорите за това, милорд?
— Няма значение. Ще обсъдим този въпрос друг път. Бъдете спокойна, че рано или късно двамата с вас ще повторим преживяното тази нощ. А и още нещичко — Гейбриъл грабна ръката й и тръгна по тясната пътечка между стените от чимшир.
— Наистина няма какво повече да обсъждаме, Гейбриъл. Опасявам се, че по този въпрос се налага да съм изключително твърда. В бъдеще не бива да поемаме подобни рискове.
— По дяволите, има какво да обсъждаме. И то много. Ако смятате, че след тази нощ ще държа ръцете си далеч от вас, вие сте луда! — той се намръщи, защото разбра, че е стигнал до края на пътечката между плътните храсти, а пред него се изправяше още една стена. — Какво става, дявол го взел?
— О, боже! — Фийби огледа извисяващите се стени от зеленина. — Мисля, че сме влезли в лабиринта на лорд Брантли. Той много се гордее с него. Никой не е успявал да се измъкне от тук без чужда помощ. И единствено Брантли знае тайния път навън.
Гейбриъл удари с ръка стената от чимшир, а по лицето му се изписа отвращение.
— Господи! Само това оставаше!
— Не виждам какъв е проблемът, Гейбриъл — Фийби му се усмихна окуражително под лунните лъчи. — Мисля, че героят на книгата ви се бе озовал в един лабиринт на страница триста и четвърта.
— Точно така. Но какво общо има това с нас?
— Той откри пътя навън с помощта на доста хитър логически подход, доколкото си спомням — каза Фийби. — Имам ви пълно доверие, че можете да изведете и двама ни оттук, като използвате същия метод. Но е добре да побързате. Трябва да се върнем на бала, преди някой друг освен Килбърн да усети, че ме няма.
9
По-късно същата нощ Гейбриъл изкачи стъпалата към градската си къща, която бе наел за сезона. Настроението му не бе особено радостно. Всъщност беше в доста странно настроение.
Фактът, че Фийби сега бе по-убедена от всякога, че той е истински герой можеше само да задълбочи странната му потиснатост.
Какво от това, че бе успял да намери пътя през идиотския лабиринт на Брантли? Въобще не беше толкова трудно. Просто трябваше да долепи ръката си към едната стена и да не вдига дланта си, докато двамата с Фийби не стигнат обратно до изхода.