Когато пристъпи в помещението, Фийби бе посрещната от миризма на влага и мухъл. За миг не можеше да види почти нищо в тъмнината. После зад тезгяха се раздвижи някаква фигура.
Един дребен, съсухрен човечец с лице като на плъх излезе иззад тезгяха. Той я погледна през чифт очила и кимна с глава.
— Добре дошли в скромната ми книжарница, милейди. Предполагам, че вие сте тази, която очаквахме за старинния ръкопис, а?
Фийби се усмихна.
— Да, точно така — тя бързо се огледа в мъничката стая. Беше съвсем празна. Нямаше други клиенти и по рафтовете имаше само две-три прашни книги. Нямаше следа и от Гейбриъл. — Никой друг ли не е идвал да го огледа?
— Никой друг — Рилкинс се изкикоти. — Предлагам ви привилегията първа да го разгледате, дори преди да го предоставя на другите си клиенти.
Фийби се досети, че Рилкинс вероятно е пресметнал, че от нея може да изкопчи много по-висока цена, отколкото от редовните си клиенти.
— Оценявам високо любезността ви, че ме уведомихте за откритието си, господин Рилкинс. Може ли да ви попитам как разбрахте, че колекционирам средновековни ръкописи?
— Сред нас, книжарите, подобни неща се знаят, мадам. Чуваме това-онова.
— Разбирам. Е, тогава, нека видим този ръкопис. Нямам търпение да го погледна.
— Елате оттук, мадам, насам. В задната стаичка е. Не ми се щеше да рискувам, като сложа такова ценно нещо отпред, в магазина. Не сме в най-добрия възможен квартал, нали виждате.
— Разбирам ви — Фийби тръгна ентусиазирано. Бетси я последва.
Господин Рилкинс се поколеба до вратата зад тезгяха.
— Прислугата ви трябва да изчака тук, навън, ако нямате нищо против. Няма достатъчно място за всички ни, много е тясно тук, отзад.
Фийби погледна Бетси и лакея.
— Веднага се връщам — увери ги тя.
Бетси кимна.
— Ще ви чакаме навън, мадам.
— Чудесно.
Господин Рилкинс отвори вратата, която водеше към нещо като тесен, мрачен кабинет. Фийби го огледа, като търсеше с поглед ръкописа.
— Не знам как да ви благодаря за всичко това, господин Рилкинс.
— Удоволствието е изцяло мое — Рилкинс затвори вратата. Моментално се възцари тъмнина. По прозорчето имаше толкова много мръсотия, че тя изцяло спираше малкото светлина, която би могла да влезе отвън.
— Сега ще запаля свещта — рече господин Рилкинс. Фийби чу как той рови нещо зад гърба й. Но чу и друг звук.
Плъзването на обувка по дървения под я накара да изтръпне.
— Има ли още някой тук? — попита тя и бързо се обърна. Прекалено бързо. Левият й крак изневери, Фийби загуби равновесие и се вкопчи в ръба на масата.
Ръката на някакъв мъж се обви около гърлото й. Някаква дебела, мръсна длан се притисна към устата й, като заглуши вика й още преди да е успяла да издаде звук.
Ужасена, Фийби се опита да се съпротивлява. Тя замахна с чантичката си и усети как тя удари глезена на мъжа. Веднага чу ядосаното изръмжаване на онзи, който я държеше. Окуражена от това, тя ритна назад. Обувката й отново уцели на месо.
— Дявол я взел! Хлапачката можела да се бие — изсъска мъжът. — Хвани й краката, Нед. Нямаме много време.
Фийби отново ритна, но този път и другият мъж изникна от мрака. Той хвана глезените й в яките си ръце. После двамата вдигнаха Фийби във въздуха.
— Хайде, по-бързо де. Той ще чака свойта лейди — господин Рилкинс бързо прекоси малкия кабинет и отвори друга врата, която водеше към тъмен проход. Той първо надникна и се огледа навън, после кимна на мъжете, които държаха Фийби.
— Няма никой наоколо. Ще се видим тази вечер, за да уредим сметката, както се разбрахме.
— Там ще сме, Рилкинс — изръмжа единият от злодеите. — Само гледай да носиш мангизите.
— Ще ги нося. Негова светлост ще ни се отплати както подобава за свършената работа.
Вбесена, Фийби се опита да извика и се мъчеше да се освободи с всички сили. Но напразно.
Рилкинс хвърли отгоре й някакво одеяло и тя бе отнесена навън, в смрадлив изход, сякаш бе чувал боклук, който изнасят от книжарницата.
Гейбриъл си почиваше в клуба, когато Кларингтън се приближи, буреносно намръщен. Антъни бе с него.
— Вижте какво, Уайлд, вашите игри отидоха прекалено далеч — изръмжа Кларингтън и троснато седна срещу него. — Какви са тия приказки, че сте богат като Крез?
Гейбриъл го погледна с неразгадаема усмивка.
— Изненадвате ме, Кларингтън. Да се говори за пари е толкова вулгарно, не мислите ли?