Антъни го гледаше свирепо.
— По дяволите, човече, какво става? Вярно ли е, че сте донесъл цяло състояние от южните морета?
Гейбриъл сви рамене.
— Е, поне няма да умра от глад.
— В такъв случай какво сте си наумили? — попита Кларингтън. — Не искате да ви платя, за да стоите настрана от дъщеря ми, а и не сте й направили предложение. Сега разбираме, че нямате нужда от наследството й, значи нямате намерение да избягате с нея. Затова, какво сте намислили?
Антъни присви очи.
— Измислили сте друг начин да ни отмъстите, нали? Не парите й желаете. Решили сте да прелъстите сестра ми. Точно така смятате да отмъстите на всички ни. По дяволите, човече, никакъв срам ли нямате?
— Много малко — призна Гейбриъл. — Високият морал е лукс. Човек много бързо започва да мисли практично, когато се озове в положение, подобно на моето преди осем години.
— Значи всъщност ни обвинявате, че се опитахме да я предпазим от един самонадеян зестрогонец, какъвто бяхте тогава? — Антъни сякаш не можеше да повярва. — А как, по дяволите, щяхте да се чувствате вие, ако Мередит бе ваша сестра?
Кларингтън свъси вежди. Лицето му бе почервеняло от гняв.
— Да, за бога, как щяхте да се чувствате, ако Мередит бе ваша дъщеря? Сигурно и вие някой ден ще имате дъщеря. Ще ми се да видя докъде бихте стигнали, за да я защитите от ловци на наследници.
Едно дискретно покашляне прекъсна Гейбриъл, още преди да успее да отговори.
— Хъ-ъм — каза портиерът на клуба. — Много се извинявам, господа. Нося съобщение за лорд Уайлд. Казаха ми, че е важно.
Гейбриъл хвърли един поглед и забеляза бележката върху сребърния поднос, който портиерът бе протегнал към него. Взе я и попита:
— Кой я донесе, Бейли?
— Един младеж. Каза, че бил изпратен от иконома ви.
Гейбриъл разгъна бележката и прегледа съдържанието й.
Сър, когато четете това, вече ще съм на път за книжарницата на А. Рилкинс на Уилърд Лейн, за да огледам един ръкопис, който явно ще заинтересува и двама ни. Ако имате желание да го видите, можете да се срещнете с мен там. Но ви предупреждавам, когато се стигне до купуване, запазвам си правото да съм първа.
— Мили боже! — Гейбриъл скочи на крака. — Някой да е чувал за Уилърд Лейн?
— Струва ми се, че е близо до доковете край реката — отвърна Антъни, все още намръщен.
— Точно от това се опасявах — рече Гейбриъл. Той познаваше всеки по-значителен книжар в Лондон, но никога не бе чувал за А. Рилкинс. Какво друго да очакваш от Фийби, освен да се втурне да търси някакъв ръкопис в най-лошата част на града?
— Седнете, Уайлд. Сега ние говорим с вас — нареди му Кларингтън.
— Страхувам се, че се налага да продължим този безкрайно интересен разговор друг път — каза Гейбриъл. — Трябва да се погрижа за един дребен, доста досаден проблем, който неочаквано възникна.
Той мина с големи крачки край Кларингтън и Антъни, без да се обърне да ги погледне. Крайно време бе да хване юздите на тази твърдоглава женичка, за която смяташе да се ожени.
10
Кочияшът на файтона, кореняк лондончанин, знаеше къде се намира Уилърд Лейн. Гейбриъл обеща да му даде солиден бакшиш, ако се постарае да кара много бързо. Човекът с радост се съгласи.
Гейбриъл се облегна на седалката с кръстосани ръце, стиснал зъби, и се замисли какво ще каже на Фийби. Колкото повече се приближаваше файтонът към Уилърд Лейн, толкова повече се ядосваше Гейбриъл. Той мрачно гледаше мръсните кръчми и барове, пълни с докери и моряци.
Тази част на града беше опасна, Фийби би трябвало да има достатъчно мозък, че да не идва тук сама. Но здравият разум не бе сред отличителните черти на Фийби, напомни си той. Очевидно семейството й я бе глезило прекалено много. Позволили са й съвсем да излезе от пътя.
Само веднъж да стане негова жена, той ще сложи край на безразсъдните й привички. Повече никакви скитания в преследване на старинни книги, и то сама. Ако иска да рискува, спокойно може да го прави заедно с него.
Кочияшът спря на една тясна уличка и Гейбриъл скочи от файтона.
— Съжалявам, милорд, ама само до тук мога да стигна — обясни кочияшът, докато взимаше парите на Гейбриъл. — Уличките в тоя квартал са тесни като проходи, файтонът не може да мине. Ще трябва да вървите пеша от тук нататък.
— Добре. Изчакайте ме тук. Скоро се връщам.
Кочияшът кимна учтиво, след което бръкна под капрата и извади бутилката, която винаги държеше там.
Когато зави зад ъгъла, Гейбриъл веднага забеляза внушителната градска карета на Кларингтън на една пресечка от там. Боядисана в тъмнокафяво и черно, тя бе прекалено забележителна гледка, за да не я види човек. Изпитвайки известно облекчение, че я вижда, той тръгна през павираната с едри камъни уличка.