Вече бе на половината път, когато забеляза още една карета, спряна до входа на близкия сокак. Беше малка, хубава каляска, впрегната с чифт доста бързи на вид сиви коне. Скъпият екипаж изглеждаше също толкова не на място в този район, колкото и каретата на Кларингтън. Гейбриъл я огледа по-внимателно и забеляза, че гербът на вратата бе умишлено прикрит с черно парче плат, а завеските на прозорците бяха спуснати. Той веднага тръгна към нея.
В този момент чу раздвижване в прохода. Стомахът му се сви на ледена буца. В южните морета много пъти бе изпитвал това усещане и бе разбрал, че никога не бива да го пренебрегва.
Гейбриъл се затича. Ботушите му кънтяха по калдъръма, докато се приближаваше към прохода.
Когато достигна тесния му вход, той чу тихи ругатни и един приглушен вик. Двама яки мъже се бореха с гърчещ се вързоп, увит в голямо одеяло.
Само за миг Гейбриъл разбра какво става и се хвърли към тях.
Двамата мъже бяха толкова заети с опити да усмирят шаващия си товар, че не забелязаха веднага Гейбриъл. Той сграбчи рамото на единия, обърна го към себе си и стовари юмрука си право в червендалестото, потно лице на мъжа.
Той изгрухтя, изпусна своя край на товара и залитна към стената на прохода.
— Какво става, по дяволите?
Другият мъж за момент зяпна изненадано, след което и той изпусна вързопа. Увитото в сивото одеяло тяло тупна безславно на мръсните камъни.
Вторият мъж посегна към ботуша си и извади от там нож. Той се ухили злобно на Гейбриъл.
— Виж сега, приятелче, ще те науча как се меси човек в чуждия бизнес!
Той се хвърли към Гейбриъл, който пъргаво отстъпи настрани. В момента, в който мъжът минаваше край него, Гейбриъл го блъсна напред, като увеличи инерцията му. Мъжът се препъна и изгуби равновесие. Ботушите му се подхлъзнаха на мръсните камъни и той се стовари върху другаря си, който в това време се опитваше да се посъвземе. И двамата мъже рухнаха на земята, а ножът издрънча на камъните малко встрани.
Гейбриъл бръкна в собствения си ботуш за ножа си, с който не се бе разделял през последните осем години. Още през първите месеци, прекарани на островите, той бе придобил този навик. А човек трудно се разделя със старите си навици. Сега Гейбриъл се приближи към втория мъж и опря острието на ножа до гърлото му.
— Чакай, приятел, по-спокойно го давай — примиренчески рече мъжът. Но ефектът бе някак развален от усмивката му, която разкри тъмните му, гнили зъби. — Като я искаш, твоя е. Добра цена щяхме да вземем за нея от оня богаташ в хубавката карета. Ама пък не може ли случайно ти да ни платиш, каквото той щеше да ни даде?
— Разкарайте се оттук! — тихо рече Гейбриъл.
— Точно така, човече. Веднага тръгваме — двамата злодеи погледнаха ножа и забелязаха колко сръчно и обиграно го държи Гейбриъл. Затова моментално заизлизаха заднешком от прохода.
— Нищо лошо не е станало — каза първият мъж. — Както каза приятеля ми, ваша е, вземете я.
Двамата се втурнаха през теснината и изчезнаха. Гейбриъл мушна ножа си обратно в ботуша и отиде до мятащия се вързоп. Въобще не се изненада, когато зърна крайчето на златножълта муселинена рокля. Протегна ръка и помогна на Фийби да се измъкне от одеялото.
— Добре ли си? — той бързо я огледа от глава до пети, докато й помагаше да се изправи. Изглеждаше ужасно раздърпана, но иначе нищо й нямаше.
— Да, добре съм. О, Гейбриъл, ти ме спаси! — Фийби се хвърли право в прегръдките му.
Гейбриъл чу шума от колелата на карета откъм входа на прохода, тъкмо когато ръцете му вече се стягаха около Фийби.
— По дяволите — той бързо я пусна и се затича към входа на прохода.
— Гейбриъл? Какво става? — Фийби се затича след него.
Гейбриъл не я дочака. Той видя каретата с прикрития герб.
Кочияшът тъкмо размахваше камшика си и се канеше да пришпори конете в пълен галоп.
— Спри! — извика Гейбриъл с онзи властен глас, с който някога бе раздавал заповеди в южните морета. Кочияшът се поколеба, после обърна глава, за да види кой е издал тази заповед.
Докато разбере, че Гейбриъл всъщност го преследва, вече бе прекалено късно. Гейбриъл бе достигнал вратата на каретата. Отвори я с трясък и сключи ръката си около лакътя на пътника вътре. После издърпа стреснатия човек на улицата.
Точно в този момент Фийби, стиснала чантичката си и придържайки бонето си, дотича с леко накуцване и щом видя мъжа, се закова на място.
— Килбърн!
Килбърн въобще не я погледна. Той изчетка ръкава си с отвращение и погледна Гейбриъл с хладно високомерие.