— Дявол ви взел — изръмжа Кларингтън, — няма да ви позволя да говорите така за дъщеря ми.
— Като се има предвид, че току-що я спасих, ще говоря за нея както си искам — Гейбриъл отпи една глътка от червеното вино. — Позволете да ви кажа, господа, убеден съм, че вината за всичко това е изцяло ваша.
— Наша ли? — гневно избоботи Кларингтън.
— И най-вече ваша, сър — каза Гейбриъл. — Като неин баща вие сте я оставили съвсем да излезе от пътя. Тази жена представлява заплаха за самата себе си. Кореспондира си с непознати мъже и си урежда срещи с тях в полунощ, и то на самотни извънградски пътища. Втурва се към най-долнопробните части на Лондон, когато й скимне…
— Чакайте малко — прекъсна го Кларингтън.
Гейбриъл не му обърна внимание.
— Тя е прекалено независима и ежедневно се излага на огромни рискове, като направо предизвиква съдбата. Но съвсем скоро неминуемо ще се опари.
— Не, вижте какво — изръмжа Кларингтън. — Говорим за моята дъщеря. Какви са тия приказки, че си пишела с непознати мъже и се срещала с тях в полунощ?
— А как, по дяволите, мислите, че се запознах с нея? — попита Гейбриъл.
Антъни го зяпна, съвсем объркан.
— Нима твърдите, че тя е започнала да си пише с вас? И тя е уредила да се срещнете?
— Точно така, дявол да го вземе — отвърна Гейбриъл. — И си беше чист късмет, че е решила да се срещне точно с мен в Съсекс. Ами ако бе някой друг?
Кларингтън изправи гръб с негодувание.
— Какво намеквате, сър?
— Намеквам, че нито един от вас двамата не е в състояние да контролира Фийби, а още по-малко да я предпазва от собствената й импулсивност — Гейбриъл отново отпи от виното си. — Затова аз ще се нагърбя с тази задача. Очевидно нямаме друг избор.
— Вие! — Кларингтън го изгледа свирепо иззад орловия си нос.
— Аз — Гейбриъл остави празната си чаша на масичката. — Ще ви посетя утре следобед в три часа, за да обсъдим въпроса. Искам незабавно да уредим това.
— Един момент, моля — Антъни вдигна ръка. — Нима искате да кажете, че ще поискате ръката на Фийби?
Гейбриъл го погледна в очите.
— Нима предпочитате да почакате, докато Килбърн или някой друг зестрогонец отново се опита да я отвлече?
— Не ставайте смешен. Разбира се, че не искаме да я отвличат — Кларингтън въздъхна дълбоко. — Но е дяволски трудна работа да предпази човек Фийби. Капка здрав разум няма у нея, само дързост и непокорство. И не ще да се вслушва в съвети. Мисли си, че може да се справи в тоя свят без чужда помощ. Винаги си е била такава, още от малка.
— Така е — навъсено рече Антъни. — Все искаше да изследва разни неща, въобще — да си търси белята. Колкото повече се опитвахме да я умирим, толкова по-големи рискове поемаше — той погледна Кларингтън. — Помниш ли какво стана в деня на злополуката?
— Докато съм жив няма да го забравя — заяви Кларингтън. — Помислих си, че съм я загубил. Втурна се на пътя, за да спаси някакво проклето куче, което бе скочило пред един файтон. Кучето си пресече пътя в пълна безопасност, но Фийби не успя.
Антъни поклати глава.
— Типично за нея. През целия си живот се е държала винаги ужасно безразсъдно. Но онзи път без малко да е фатален. А докторите ни казаха, че повече никога няма да може да върви.
— А казаха ли го на Фийби? — сухо попита Гейбриъл.
Кларингтън кимна.
— Разбира се, че й го казаха. Казаха й, че трябва да внимава да не се напряга. Казаха й, че ще прекара остатъка от живота си като инвалид. Казаха й, че трябва да води тих и затворен живот.
Гейбриъл се усмихна едва забележимо.
— Но Фийби, тъй като е не друг, а Фийби, е отказала да ги послуша, предполагам.
Антъни го погледна в очите.
— Един ден, беше три месеца по-късно, влязох в спалнята й и я видях изправена, стиснала едната колона на балдахина на леглото й. След това нямаше начин да я спре човек.
— Все пак — мрачно каза Гейбриъл, — трябвало е да се грижите за нея повече. Дявол го взел, Оуксли, разбирате ли, че едва не я отвлече един мъж, който е смятал да я принуди да се омъжи за него, за да получи богатството й? Ако номерът му бе минал, животът й щеше да бъде съсипан.
Антъни вдигна вежди.
— Ето, че сега разбирате как се чувства човек в подобни ситуации.
Гейбриъл го погледна изненадано.
— Достатъчно зле, че дори да извърши убийство — Кларингтън очевидно беше все още леко замаян от ужасната новина за на косъм разминалото се бедствие. — Бог ми е свидетел, ужасно е да чувстваш, че не си успял да защитиш собствената си дъщеря.
Гейбриъл не знаеше какво да каже. Внезапно осъзна, че Кларингтън и синът му преди осем години, когато се бе опитал да избяга с Мередит, са изпитвали същия гняв и страх, каквито го бяха обзели сега.