За пръв път той погледна случилото се през техните очи. За да е честен пред себе си, той не можеше да не признае, че вероятно би реагирал точно като тях, ако бе на тяхно място.
Нямаше как Кларингтън и семейството му да са знаели, че не е преследвал богатството на Мередит. За тях той е изглеждал също толкова подъл, колкото и Килбърн сега.
— Разбирам какво имате предвид, Кларингтън — най-сетне рече Гейбриъл.
Погледът на Кларингтън срещна неговия. За миг в пронизващите очи на графа проблесна разбиране, а и някакво странно изражение, което би могло да бъде одобрение.
— Вярвам, че най-сетне разбирате как съм се чувствал навремето, сър — Кларингтън кимна, сякаш бе доволен. — Също така започвам да вярвам и че сте действително привързан към дъщеря ми.
— Трябва да призная, че привързаността ми към нея до известна степен е възпирана от непреодолимия ми страх, че някой ден тя може и да ме побърка — отвърна Гейбриъл.
— И аз самият едва се отървах от подобна участ — Кларингтън бавно се усмихна. — С радост бих предоставил на вас отговорността да се грижите за нея, сър. Желая ви късмет в това.
— Благодаря — Гейбриъл погледна Антъни. — Ще ми трябват секунданти.
Известно време Антъни го гледа изпитателно, без да каже нищо. После попита:
— Предизвикали сте Килбърн на дуел?
— Да.
— Аз съм брат на Фийби. Би трябвало аз да се заема с това.
Гейбриъл се усмихна иронично.
— Вие вече изпълнихте дълга си към едната си сестра. Сега е мой ред да защитавам другата.
Антъни се поколеба.
— Не съм сигурен, че е редно да ви позволя това.
— Като на неин бъдещ съпруг, несъмнено е съвсем редно — заяви Гейбриъл.
— Добре, тогава ще ви бъда секундант — рече Антъни. — И аз ще потърся още един. Но трябва да сте предпазлив. Ако Килбърн бъде убит, ще се видите принуден да напуснете Англия, а доколкото познавам Фийби, тя ще настоява да дойде с вас.
— Нямам никакво желание отново да напускам Англия — каза Гейбриъл. — Килбърн ще оживее. Но едва-едва.
Антъни го погледна изпитателно. После устните му се извиха в тъжна иронична усмивка.
— Както оживях аз?
— Не — отвърна Гейбриъл. — Не точно. Действително възнамерявам да пусна в тялото му един куршум. За в бъдеще ще помни, че не бива да отвлича млади дами.
Три часа по-късно Антъни се върна в клуба, за да съобщи на Гейбриъл за подготовката на дуела.
— Нямате късмет — започна Антъни. — Килбърн е избягал от Лондон.
— Проклятие — ядосан и разочарован, Гейбриъл удари с юмрук облегалката на креслото си. — Сигурен ли сте?
— Икономът му каза, че е тръгнал на север и никой не знае кога ще се върне. Но със сигурност няма да е скоро. Прислугата е получила инструкции да затвори градската къща на Килбърн. Вече из целия град се знае, че е фалирал. Изгубил всичко след серия недалновидни инвестиции.
— По дяволите!
— Може би така е по-добре — Антъни се разположи в съседното кресло. — Всичко свърши. Няма да има дуел и Килбърн повече няма да се пречка. Самият аз съм доста доволен от това развитие на събитията.
— Аз пък не съм.
— Повярвайте, имате по-голям късмет, отколкото предполагате — Антъни се ухили. — Ако Фийби разбере, че сте възнамерявали да участвате в дуел за нейната чест, направо ще се вбеси. Не вярвам да сте си имали работа с Фийби, когато е наистина много ядосана. Не е особено приятно изживяване.
Гейбриъл го погледна, като ясно съзнаваше, че между него и Антъни е започнало да се поражда нещо като приятелство, основано на общата им загриженост за Фийби.
— Благодаря ви, че се съгласихте да бъдете мой секундант. Съжалявам единствено за това, че нямахте възможност да изпълните съответните задължения.
Антъни наклони глава.
— Както казах, всичко свърши. Килбърн получи, каквото заслужаваше, бе унижен, и то заслужено. Но нека нещата си останат така.
— Предполагам, че трябва да съм доволен.
Известно време Гейбриъл не каза нищо. После рече:
— Сега разбирам как сте се чувствали преди осем години, Оуксли.
— Да. Виждам. Ще ви кажа нещо, Уайлд. Харесвам Траубридж, а и Мередит изглежда много щастлива с него. Но ще ви призная, че ако тогава знаех онова, което знам за вас сега, през онази нощ нямаше да тръгна да ви преследвам. Бих доверил коя да е от сестрите си на вашите грижи.
Гейбриъл вдигна вежди.
— Защото сега знаете, че имам пари?
— Не — отвърна Антъни. — Това няма нищо общо с финансовото ви състояние.
Известно време и двамата мълчаха. После Гейбриъл се усмихна.
— Позволете да ви призная, че съм ви безкрайно благодарен за това, че тръгнахте след мен и Мередит през онази нощ. Двамата ни най-малко не си подхождаме. Това, което истински желая, е Фийби.