— Сигурен ли сте в това?
— Напълно сигурен.
В три часа на следващия следобед Фийби седеше неспокойна в спалнята си на втория етаж и чакаше да я извикат в библиотеката. От вчерашните събития насам къщата бе така притихнала, та човек би си помислил, че някой е умрял.
Фийби знаеше много добре какво става. Майка й бе казала по-рано, че Гейбриъл смята да поиска ръката й и че Кларингтън е готов да му я даде. Пределно ясно бе, че резервите на близките й спрямо Гейбриъл са напълно забравени.
Фийби се радваше на този факт, но сякаш не можеше да подреди собствените си объркани чувства. Част от нея ликуваше при мисълта, че ще се омъжи за мъжа, когото обича. Мечтаеше за това. Желаеше го така, както не бе желала нищо друго през живота си.
Но някаква друга част от нея бе ужасно объркана. Все още нямаше никакви признаци, че Гейбриъл е искрено влюбен в нея. И тя наистина много се страхуваше, че той иска ръката й най-вече от желание да я закриля от подобни случки, като тази от предишния ден.
Най-вероятно Гейбриъл иска да се омъжи за нея заради някакво погрешно разбрано чувство за рицарски дълг.
Наистина, тя бе сигурна поне в това, че доста му допада. По всичко личеше, че Гейбриъл изпитва физическо влечение към нея. А имаха и общи интереси.
Но никога не бяха говорили за любов.
Фийби погледна часовника. Вече бе почти три и половина. За бога, какво толкова имат да си говорят, чудеше се тя.
Стана и започна да обикаля стаята. Това беше направо смешно. Една жена има правото поне да присъства, когато обсъждат собственото й бъдеще.
Не да чака послушно в спалнята си, докато мъжете обсъждат нещо толкова важно като брака й — това бе ужасно изнервящо. Мъжете обикновено не разбират от тези неща.
Ето, например, те няма да разберат, че тя не иска да се омъжва, защото високопарните представи на Гейбриъл го изискват.
Отдавна се бе зарекла, че ще се омъжи само за някой, който е истински влюбен в нея. Търсеше любов като онази, която са изпитвали рицарите и дамите от средновековните легенди. Не би се задоволила с нищо друго.
В четири без петнадесет Фийби реши, че прекалено дълго е играла ролята на послушната дъщеря. Тя решително напусна стаята си и се запъти надолу по стълбите към библиотеката.
Вратата беше затворена. Пред нея, тържествено изправен, стоеше икономът. Когато видя Фийби, изражението му издаде лека тревога, но си остана все така решително.
— Отдръпнете се, моля — нареди тя на иконома. — Желая да вляза при баща си.
Икономът храбро се противопостави.
— Простете, мадам, но баща ви даде извънредни нареждания, че не желае да бъде обезпокояван, докато разговаря с лорд Уайлд.
— Пссст, Фийби — главата на Лидия се подаде иззад ъгъла на всекидневната и тя енергично размаха ръка, за да привлече вниманието на Фийби. — Не влизай там! Мъжете обичат да се занимават с подобни неща насаме. Кара ги да се чувстват така, сякаш изпълняват дълга си.
Мередит, която се появи зад майка си, се намръщи деликатно на Фийби.
— Почакай, докато те извикат, Фийби. Татко ужасно ще се разстрои, ако ги прекъснеш.
— Самата аз вече съм достатъчно разстроена — Фийби решително тръгна напред.
Икономът трепна. А Фийби чакаше точно това. Тя сама отвори вратата и влезе в библиотеката.
Гейбриъл и баща й се бяха разположили близо до камината. Всеки държеше по чаша бренди. Когато тя влезе, и двамата вдигнаха очи със заплашителни изражения.
— Можеш да почакаш отвън — твърдо заяви Кларингтън.
— Омръзна ми да чакам — Фийби спря и погледна Гейбриъл. Но по лицето му не можеше да се отгатне абсолютно нищо. — Искам да знам какво става.
— Уайлд прави предложение за женитба — рече Кларингтън. — Обсъждаме подробностите. И ти няма нужда да се месиш.
— Искаш да кажеш, че вече си приел предложението от мое име? — попита Фийби.
— Да, приех го — Кларингтън отпи от брендито си.
Фийби хвърли към Гейбриъл един въпросителен поглед. В отговор той само вдигна едната си вежда. Погледът й се върна към баща й.
— Татко, искам да говоря с Гейбриъл, преди да съобщите някакви окончателни решения.
— Можеш да говориш е него, когато приключим с уреждането на въпросите.
— Но, татко…
— Остави ни сами, Фийби — побърза да й нареди Гейбриъл. — Ще говорим по-късно.
— Искам да обсъдим това още сега — ръцете й се свиха в малки юмручета. — Тук става въпрос за моето бъдеще! А аз имам някакво мнение по въпроса. Ако вие двамата смятате, че можете да вържете всички подробности в спретнато вързопче и очаквате да го приема без коментари, много грешите.