— Ако сте доволна от предизвикателството досега — продължи Гейбриъл, — то е само защото печелехте. Но това скоро ще се промени.
2
Вратата на Неш се отвори и от нея надникна едра икономка на средна възраст, облечена в мърлява престилка и със смачкано боне на главата.
— Кои сте вие? — попита жената доста подозрително.
— Бъдете така любезна да съобщите на господаря си, че човекът, на когото наскоро продаде един средновековен ръкопис, е дошъл да си го вземе — рече Фийби. Тя погледна коридора зад жената. От двете му страни се издигаха високи до тавана лавици с книги. На всеки рафт бяха наредени плътно едно до друго подвързани в кожа томчета. На пода, на големи купове, бяха натрупани още книги.
— Значи е продал още един, а? — икономката кимна с явно задоволство. — Е, това вече е нещо. Пак е изостанал с плащането на надниците ми. Цял куп пари ми дължи вече, тъй да знаете. Ама тоя път ще се погрижа да ми плати, преди да си е оправил сметките с търговците. Миналия път, докато стигне до моята заплата, нищичко не беше останало.
— Значи и преди Неш е продавал книги от колекцията си, за да си плаща сметките? — попита Гейбриъл, докато прекрачваше през прага в тесния коридор зад Фийби. Тежкото му палто се залюля около високите му кожени ботуши, излъскани до блясък.
— Еган най-сетне успя да го убеди за тая работа. Ама господин Неш се дърпаше тъй, сякаш ще му вадят зъб — икономката затвори вратата с въздишка. — Господарят не може да понесе мисълта да се раздели с някоя от тия стари книги. Май само за тях го е грижа.
— Кой е Еган? — попита Фийби.
— Синът на господаря. Идва от време на време да се погрижи за нещата, слава богу, иначе тук всичко щеше да потъне в разруха — икономката ги поведе по коридора. — Не знам какво щяхме да правим, ако не беше Еган да убеди господин Неш да продаде една-две от ония мръсни стари книги. Сигурно щяхме да си умрем от глад.
Фийби погледна скришом към Гейбриъл, който изследваше прашния, пълен с книги коридор. Беше свалил шапката си. Тя го огледа с новия, необичаен интерес, който бе запалил у нея. На слабата светлина на трепкащата свещ косата му все още изглеждаше черна като нощ, точно каквато я помнеше. На слепоочията обаче имаше малки посребрени кичурчета. Е, все пак сега той трябва да е на тридесет и четири години, напомни си Фийби. А и среброто в косите му го правеше някак странно привлекателен.
Преди осем години той й се бе струвал прекалено стар. А сега изглеждаше точно толкова възрастен, колкото трябва. Пръстите й, стегнати в кожената ръкавица, прихванаха диплите на лилавия й костюм за езда. Тя повдигна полите си, за да заобиколи една купчина книги. Някакво странно нетърпение се надигаше у нея, но то нямаше нищо общо с придобиването на ръкописа, нито пък с убеждаването на Гейбриъл да й помогне в мисията й — да открие убиеца на Нийл.
Беше свързано със самия Гейбриъл.
Мили боже, това наистина започва да става опасно, помисли си Фийби. Подобни емоционални усложнения бяха последното, от което имаше нужда в момента. Трябва да внимава да не й се завърти главата и да помни, че Гейбриъл няма никаква причина да изпитва топли чувства към който и да е член на нейното семейство.
Лицето на Гейбриъл бе обърнато в профил, докато той четеше заглавията на някои от книгите, натрупани съвсем безразборно в най-близката библиотека. Фийби се вгледа в твърдите очертания на челюстта му и арогантната извивка на скулите му. Странно, но сега тя с изненада откри, че лицето му все още напомня на някакъв хищник.
Нещо нервно потрепна в стомаха й. Тя не бе очаквала, че изминалите осем години ще смекчат суровите му черти. Но бе доста обезпокояващо да открие, че те бяха станали още по-свирепи и непокорни от всякога.
Сякаш прочел мислите й, Гейбриъл внезапно извърна глава. Погледна я право в лицето, приковал в нея хищническите си зелени очи. В един ужасен миг тя имаше чувството, че я вижда под плътното й було. Бе забравила какви са очите му.
Като младо момиче, което все още не е станало жена, тя не бе усетила колко поразяващ е този проницателен зелен поглед. Разбира се, само два-три пъти бе имала възможността да го срещне. Това се бе случвало, когато Гейбриъл посещаваше градската къща на баща й заедно с всички младежи от града, за да ухажват прелестната й сестра Мередит.
Единственият мъж сред тълпата, който я бе заинтересувал, бе Гейбриъл. От самото начало той бе събудил любопитството й, защото тя жадно изчете всички книги и стихотворения, които той беше дал на сестра й. Гейбриъл ухажваше Мередит не с цветя, а с легенди за крал Артур. Мередит въобще не се бе заинтересувала от древните приказки за крале и рицари, но Фийби ги бе попила до една.