С негова помощ се спусна в градината, взе двете чанти и заобиколи до предната част на голямата къща.
В ранната сутрин улиците на Лондон бяха доста оживени и тя бързо се изгуби сред разни търговци, разносвачи на мляко, селски каруци, които носеха прясна стока за пазара и всякакъв друг народ. Никой не й обърна внимание.
В седем часа Фийби вече бе в дилижанса, който щеше да я отведе в сърцето на Съсекс. Притисната между една доста пълна жена и някакъв вонящ провинциален земевладелец, който постоянно надигаше бутилка джин, тя разполагаше с достатъчно време, за да размишлява върху съдбата си.
11
Гейбриъл трябваше да призове цялото си самообладание, за да не позволи на гнева си да го изпепели. Не можеше да повярва, че Фийби е избягала от него по този начин.
Кларингтън и семейството му седяха в траурно мълчание, а погледите им не се откъсваха от Гейбриъл, докато той кръстосваше напред-назад из всекидневната.
Наближаваше десет часа. Никой не бе забелязал липсата на Фийби само до преди час, когато прислужницата й се бе качила в стаята й с чая. Скоро след това Гейбриъл бе получил загадъчната бележка с молба да дойде. Когато бе пристигнал в къщата на Кларингтън, бе открил целия клан скупчен във всекидневната, за да му съобщят новината, че Фийби е избягала.
— Погледнете нещата откъм добрата им страна — предложи Лидия. — Доколкото знаем, избягала е сама. Не изглежда да е замесен и друг мъж в тая история.
— Доколкото знаем — мрачно уточни Антъни.
Гейбриъл му хвърли един ядосан поглед. Последното нещо, от което се нуждаеше тази сутрин, бе да се замисля над възможността Фийби да е избягала с друг мъж. И така нещата изглеждаха достатъчно зле.
— Значи мислите, че е на път за Съсекс?
— Оставила е бележка — тихо отвърна Мередит. — Пише, че ще прекара известно време при една леля в Съсекс.
— Това може да е просто хитра уловка — предположи Лидия. — Може би е искала да си помислим, че е тръгнала в една посока, докато в действителност се е втурнала точно в противоположната.
— Не — Мередит остана съвършено неподвижна. Очите и не се откъсваха от тези на Гейбриъл. — Тя е знаела, че ще се тревожим, затова ни е казала къде отива с надеждата да не се безпокоим излишно.
— Да не се безпокоим излишно? — Кларингтън силно почервеня. — Излишно? Хлапачката хуква нанякъде преди зори, без да каже и думичка на никого, а ние не трябва да се безпокоим? А какво, за бога, си мисли, че ще сторим?
Лидия сложи ръка на рамото му.
— Успокой се, скъпи. Всичко ще е наред. Фийби е напълно способна да се грижи за себе си.
— О, нима? — Кларингтън хвърли на съпругата си един изпепеляващ поглед. — А би ли ми казала как ще се погрижи за репутацията си, когато тази случка се разчуе, моля? Въобще няма да виня Уайлд, ако развали годежа.
Мередит ахна.
— Татко, не бива да говориш така!
— Защо не? — измърмори Антъни. — Че кой нормален мъж би искал съпруга, която ще му създава подобри проблеми?
— Фийби е изплашена — Мередит скочи на крака и погледна твърдо Гейбриъл и останалите. — Не разбирате ли? Избягала е, защото се е почувствала принудена да се омъжи, без дори да я попитат. Никой въобще не си направи труда дори да попита какво мисли тя.
Кларингтън се намръщи.
— Тя харесва Уайлд. Най-малкото, мислех, че го харесва. Какво, по дяволите, става с това момиче? Не виждам никакъв смисъл в действията й.
Мередит повдигна брадичка.
— Ще ви кажа какво става. Разбрала е, че цялото й бъдеще се определя от вас двамата с Уайлд, татко. Почувствала се е като кон, който се продава на купувача, предложил най-висока цена.
Гейбриъл стисна зъби.
— Глупости — каза Кларингтън.
— Точно така си е — настоя Мередит. — Знам точно как се чувства, защото и аз се чувствах по съвсем същия начин преди осем години. Разликата между мен и Фийби е там, че аз помолих някой да ми помогне да избягам. А Фийби съвсем сама е организирала бягството си.
— Но защо, по дяволите, иска да бяга? — попита Антъни. — Татко е прав. Тя харесва Уайлд.
Мередит тропна с крак от безсилен гняв.
— О, нима? А какво изпитва Уайлд към нея?
Гейбриъл се намръщи.
— Фийби знае какво изпитвам към нея.
— Така ли? — Мередит се нахвърли върху него. — В такъв случай вие сте й изказали привързаността си към нея, така ли е, сър? Казали сте й, че я обичате?
— За бога, Мередит — измърмори Гейбриъл. — Това въобще не ви влиза в работата.
— Аха! Значи не сте. А може ли да попитам, сър, обичате ли я?
Гейбриъл изведнъж осъзна, че всички са го зяпнали очаквателно.
— Двамата с Фийби се разбираме отлично.