Тя нагласи булото си по-сигурно пред лицето си и с леко накуцване влезе в кръчмата на странноприемницата, за да потърси нещо за хапване. Трябваше сериозно да обмисли положението, а не можеше да го стори на гладен стомах.
Когато седна на една маса, веднага усети върху себе си няколко груби погледа. На дамите, които пътуват сами, лесно можеше да им се случи подобно нещо. А когато се спусне нощта, нещата можеха да станат далеч по-лоши.
Чудеше се дали Гейбриъл е разбрал, че е избягала. Това я накара още повече да потъне в мрачни мисли. Ако открие, че е избягала от града, може просто да се откаже от нея и да си измие ръцете от цялата тази история.
Трябваше да се върне, преди той да открие, че е избягала. Ама че идиотско хрумване, да избяга! Сега може би трябва да се остави на милостта на някое пътуващо към Лондон семейство с частна карета. Ако въобще такова семейство спре за почивка в подобен долнопробен хан. Но пък така ще се наложи да разкрие коя е в действителност. А не смееше да го стори.
С всяка минута отчаянието на Фийби нарастваше. Трябваше да открие изход от тази бъркотия. Тайничко огледа хората в кръчмата, като се чудеше дали някой от тях не би могъл да й помогне. Сигурно поне някои пътуват за Лондон. Възможно бе да успее да купи билета на някой от тях на двойно или тройно по-висока цена.
В този момент някакво странно усещане я накара да се огледа около себе си. И тогава с изумление видя, че Гейбриъл точно в този миг влиза в стаята.
Гейбриъл бе тук!
Заля я радостно облекчение. Той я бе последвал! Но веднага след тази мисъл тя видя, че изражението му никога не е изглеждало по-заплашително. Приличаше на ястреб, а очите му представляваха две зелени парченца лед. За момент той застана неподвижно и огледа пълното с народ помещение.
Стомахът на Фийби моментално се сви на топка. Това не беше галантният влюбен, възседнал коня, за да догони любимата си с надеждата да я убеди да се върне при него. Гейбриъл определено не изглеждаше така, сякаш се кани да й се кълне във вечна и предана любов.
За миг Фийби остана като окаменяла на мястото си, разкъсвана между желанието да се хвърли в обятията му и също толкова силното желание да избяга. Но точно в този миг погледът на Гейбриъл падна върху нея и моментално я разпозна, въпреки булото й.
Може би това, че така безпогрешно я откри сред множеството в помещението, се дължеше на ярко виолетовата й рокля. Той тръгна право към нея, а изцапаните му с кал ботуши кънтяха по дървения под. Докато минаваше през стаята, няколко глави се обърнаха любопитно след него. Но Гейбриъл не поглеждаше настрани. Погледът му не се откъсваше от Фийби.
Когато стигна до нея, тя вече почти не смееше да диша.
— Разочарован съм от теб, Фийби — каза Гейбриъл с абсолютно равен глас. — Не е в стила ти да бягаш от проблемите. Обикновено отстояваш позициите си и се бориш.
Това вече бе прекалено, Фийби скочи на крака, преливаща от гняв.
— Не бягам. Ако искаш да знаеш, чаках следващия дилижанс за Лондон.
Гейбриъл вдигна вежди.
— Така ли?
— Да, точно така. Можеш да провериш при жената на съдържателя, ако не ми вярваш. Тя ще ти каже, че наистина се опитах да си купя билет.
— Опита се?
— Не съм аз виновна, че няма места за следващия дилижанс — сопнато отвърна Фийби. — Тъкмо смятах да купя билета на някой от пътниците.
— Разбирам — гласът на Гейбриъл се бе постоплил с няколко градуса. Очите му изгубиха ледения си блясък. — Е, няма значение дали има места или не. Няма да ти трябва билет.
Тя го погледна с подозрение.
— Защо?
— Няма да пътуваш с обществения транспорт — Гейбриъл я хвана под ръка.
— Ти ли ще ме закараш до Лондон?
— Не, мадам. Смятам да те взема у дома с мен.
— У дома? — очите й се разшириха зад булото. — Искаш да кажеш, в твоя дом?
— Да — погледът му се смекчи почти незабележимо. — Нося специално разрешение за женитба, Фийби. Веднага ще се венчаем. Когато стигнем в Дяволска мъгла, вече ще си моя съпруга.
— О, боже! — прошепна тя. — Въобще не съм сигурна, че идеята е добра, милорд.
— А смяташ ли, че можеш да запазиш в тайна днешните събития?
Тя го погледна с ъгълчето на окото си, докато я извеждаше от кръчмата.
— Мислех за това, милорд. Смятам, че ако сме много предпазливи, ще успеем да се промъкнем незабелязано в града.
— Фийби, позволи ми да ти кажа, че нямаш представа какво означава думата предпазлив. Нито пък има смисъл да отлагаш женитбата ни с надеждата да ме разубедиш. Годежът ни вече е обявен във вестниците. Сега нито ти, нито аз можем да се отметнем. И нищо не ни пречи да уредим нещата веднага.