Фийби трепна.
— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен, Уайлд?
— Да.
Тя събра целия си кураж и попита:
— Защото ме обичаш?
Гейбриъл се намръщи и хвърли един многозначителен поглед към пълния с народ коридор.
— За бога, мадам, това едва ли е най-подходящото място и време да обсъждаме подобни въпроси. Почакай тук, докато се погрижа за конете и за багажа ти. Предполагам, че носиш някакъв багаж със себе си, нали?
Фийби въздъхна.
— Да, милорд. Имам багаж.
Останалата част от деня й се струваше някак странно нереална. На моменти Фийби бе убедена, че сънува. Друг път ненадейно бе обземана от странно, оптимистично вълнение.
Тя стана съпруга на Гейбриъл след кратка, набързо проведена церемония, в която нямаше и следа от романтика. Тъй като Гейбриъл разполагаше със специално разрешение, селският свещеник се интересуваше единствено от парите, които ще получи за венчавката.
Когато тя приключи, и двамата потънаха в неловко мълчание. Гейбриъл помогна на Фийби да се качи във файтона му, после и той скочи на седалката до нея и взе в ръце юздите.
Фийби постоянно си напомняше, че това е сватбеният й ден и че току-що се е омъжила за човека, когото обича, но някак все не можеше да повярва.
Усещането за нереалност стана още по-потискащо, когато се спусна мрака. Откъм морето се надигна мъгла и вълмата й обвиха в сиво пейзажа на Съсекс. Фийби потрепери, почувствала как хладът се прокрадва през дебелата й пътна рокля.
Тъкмо се опитваше да измисли как да наруши неловкото мълчание, когато забеляза през мъглата да се очертава силуетът на старинен замък. В сумрака на ранната вечер това би могло да бъде просто илюзия, или пък омагьосан замък от средновековен роман.
Фийби се поизправи, внезапно заинтригувана.
— Господи, Гейбриъл, какво е това?
— Това е Дяволска мъгла.
— Твоят дом? — тя се обърна към него, очарована. — Ти живееш в истински замък?
За пръв път, откак я изведе от кръчмата на странноприемницата, той леко се усмихна.
— Все си мислех, че ще ти хареса.
Фийби почувства как настроението й внезапно се повиши, разцъфнало като цвят под слънцето.
— Това е прекрасно! Нямах представа, че живееш на такова приказно място. Но сега, като се замисля, то много ти отива.
— На теб също, Фийби.
— Да — съгласи се тя възторжено. — Винаги съм мечтала да живея в замък.
Час по-късно, когато двамата е Гейбриъл седнаха да вечерят, Фийби все още кипеше от вълнение. Гейбриъл я гледаше внимателно и се опита да прикрие доволната си усмивка. Новата му съпруга изглежда вече се чувстваше съвсем удобно в трапезарията, подобна на пещера.
Неговата съпруга! Докато я гледаше, Гейбриъл бе обзет от невероятно приятни мисли за онова, което предстои. Скоро тя ще бъде негова.
Гладките й, нежно заоблени рамене и онази част от гърдите й, която се надигаше над деколтето, изглеждаха бледи като лунна светлина на сиянието на свещите. В косите й пламтяха огнени оттенъци. Топазените й очи изглеждаха искрящи и тайнствени. По страните й се виждаше лека руменина и той разбра, че и тя мисли за първата им брачна нощ.
Обзе го непреодолимото желание още сега да я грабне на ръце и да я отнесе право горе в спалнята. Скоро, обеща си той. Много скоро тя ще е изцяло негова.
— Дяволска мъгла страшно ми харесва, милорд — рече Фийби, докато икономът наливаше вино в чашата й. — Нямам търпение да го разгледам целия утре сутринта.
— Веднага след закуска ще те разведа из замъка — обеща Гейбриъл. — Ще ти покажа всичко, включително и катакомбите в подземието.
— Катакомби? — Фийби очевидно бе страшно заинтригувана.
— Някога те несъмнено са били използвани за складове и затвори — обясни Гейбриъл. — Но ги наричам катакомби, защото ми приличат точно на това. Единственото правило, което не бива да нарушаваш, е никога да не слизаш долу сама.
— Защо?
— Опасно е — обясни Гейбриъл. — Пълно е с тайни проходи и врати, които могат да бъдат отворени или затворени само чрез скрити механизми.
Очите на Фийби се разшириха.
— Колко вълнуващо! Нямам търпение да ги разгледам.
— Веднага след закуска, скъпа — а закуската утре ще е много късно, обеща си наум Гейбриъл. Нямаше намерение да става рано, когато Фийби е в леглото му.
— А от къде намери всички тези невероятни рицарски доспехи в голямата зала? — попита Фийби, докато поемаше порция пай с телешко месо от прислужника. — Това е най-прекрасната сбирка, която някога съм виждала.