— Баща ти несъмнено се е опитвал да пощади чувствата ти — намусено каза Гейбриъл. — Вероятно е знаел, че ще си дълбоко наранена, ако откриеш, че Бакстър никога не е имал почтени намерения спрямо теб. Естествено, горкичкият Кларингтън няма представа, че си тръгнала да търсиш мъжа, който според теб е убил Бакстър. Ако баща ти знаеше за това, сигурно щеше да ти каже цялата истина.
В очите на Фийби се четеше безкрайно описване.
— Сигурен ли си в това?
— Абсолютно. Бакстър те е използвал, за да измъкне пари от семейството ти. Това е било единственото нещо в теб, което го е интересувало. И си е заслужил напълно онова, което го е сполетяло в южните морета.
— Но аз цяла година се чувствах ужасно, защото вярвах, че е отишъл там, за да спечели богатство и да може да поиска ръката ми. Той се наричаше моя Ланселот. Твърдеше, че искал да ми служи завинаги. Че аз винаги ще съм неговата Дама в кулата.
— Вече няма нужда да изпитваш вина заради Бакстър — каза Гейбриъл. — Забрави го.
— Месеци наред бях твърдо решена да открия убиеца му.
— Забрави проклетото търсене.
— Чувствам се така, сякаш съм живяла в измислен свят — прошепна Фийби. — Ако това, което казваш, е истина, значи съм изгубила толкова много време. Толкова усилия. Толкова чувства!
— Забрави го, Фийби.
Пръстите на Фийби трепереха, докато сгъваше салфетката си и я оставяше внимателно на масата.
— Подобна грешка кара човек да се замисли дали въобще всичките му преценки са правилни.
Гейбриъл сви рамене.
— Всички грешим, когато става въпрос за подобни неща. По дяволите, дори и аз направих подобна грешка преди осем години, когато се опитах да избягам със сестра ти.
— Нима? Да, прав си. А сега аз рискувах ужасно много, като се омъжих за теб.
Странното изражение в очите й не му хареса.
— Фийби, казах ти истината само за да можеш да изоставиш глупавото си търсене. Не ми харесва да съм женен за жена, която си прекарва времето, като търси убиец. Много неудобно е.
— Разбирам — тя го погледна. — Знаел си истината за Нийл почти от самото начало, нали?
Той се поколеба.
— Баща ти ми каза за него малко след като пристигнах в Лондон.
— И въпреки това ме подведе да вярвам, че ми помагаш в мисията ми. Колко дълго щеше да продължаваш да се преструваш, че намеренията ти са почтени, сър?
— Намеренията ми в крайна сметка наистина станаха почтени — прекалено късно Гейбриъл забеляза капана, който сам си заложи. — Фийби, мога да ти обясня всичко.
Фийби се изправи.
— Не мисля, че има нещо за обясняване. Ти ме излъга. Каза ми, че ми помагаш в търсенето на убиеца на Нийл. Но от самото начало не си имал никакво намерение да ми помогнеш да открия пирата, който го е убил, нали?
Гейбриъл се чувстваше точно като в капан. Едва ли можеше да й каже за първоначалните си планове за мъст. Тази новина само би я разстроила още повече.
— Не те излъгах.
— Напротив, излъга ме. Кажи, защо се ожени за мен? — попита тя, а очите й хвърляха искри.
— Защото смятам, че много си подхождаме — Гейбриъл се постара да придаде на гласа си убедителност и да говори успокояващо. — Имам предвид, след като поулегнеш и спреш да се поддаваш на безразсъдните си хрумвания.
— Безразсъдни хрумвания? Такива като това безразсъдно хрумване, което днес ме подведе да се омъжа за теб? — Фийби стана и заобиколи масата. — Уверявам те, милорд, научих си урока. Повече няма да се поддавам на безразсъдни хрумвания.
Гейбриъл разбра, че тя има намерение да излезе от трапезарията.
— Фийби, върни се тук. В момента разговарям с теб.
— Можеш и сам да си довършиш разговора. Дълбоко се съмнявам, че мога да допринеса към него с нещо смислено. Изглежда ти разполагаш с всички отговори.
— По дяволите, Фийби, казах ти да се върнеш!
— Не искам да го направя, милорд.
— Аз съм твой съпруг! — мрачно й напомни Гейбриъл. — И това е нашата първа брачна нощ. Ако си приключила с вечерята, можеш да се качиш в спалнята. След малко идвам и аз.
Ръката й вече бе на дръжката на вратата. Очите й искряха от гняв, когато му хвърли през рамо един изпепеляващ поглед.
— Простете, милорд, но не съм в настроение да позволя и последните ми илюзии да бъдат разбити тази вечер.
Когато тръшна вратата, Гейбриъл стисна зъби. Възцари се тишина.
Няма да посмее да се заключи и да не го пусне при себе си тази нощ, помисли си той. Тя беше негова жена.
Но колкото и да се опитваше да бъде уверен в това, Гейбриъл знаеше, че Фийби е напълно в състояние да му откаже правата му като съпруг.
По дяволите, та тя бе способна почти на всичко!