Всеки път, когато Гейбриъл пристигаше на гости, Фийби се стараеше да забележи колкото може повече неща от наблюдателницата си на върха на стълбището. С детската си наивност тогава тя си мислеше, че погледите, които той отправя към Мередит, са приказно романтични.
Но сега тя съзнаваше, че „романтичен“ е прекалено слаба и лекомислена дума за искрящия поглед на Гейбриъл. Нищо чудно, че сестра й се бе ужасила от него. Въпреки ума си, остър като бръснач, в онези дни Мередит бе нежно, кротко същество.
За пръв път, откак се бе заела с безразсъдната задача да примами Гейбриъл да й помогне, Фийби за момент се почувства безсилна пред това предизвикателство. Той бе прав. Не беше мъж, с когото една интелигентна жена трябва да си играе. Може би планът й все пак няма да проработи. Тя отправи наум една благодарствена молитва за това, че лицето й все още е скрито зад булото.
— Нещо не е наред ли? — тихо попита Гейбриъл. Очите му пробягаха по ярката й лилава рокля за езда. Изглеждаше развеселен от вида й.
— Не. Всичко е наред — Фийби гордо вдигна брадичка и се извърна, за да последва икономката. Какво от това, че лилавата й рокля е прекалено ярка? Тя отлично знаеше, че са малко хората, които одобряват вкуса й за цветовете. Майка й и сестра й непрекъснато я поучаваха срещу любовта й към, както те ги наричаха, „огнените“ цветове.
Икономката ги въведе в малка стая, която бе дори още по-препълнена с книги, отколкото коридорът. Около стените абсолютно плътно бяха наредени рафтове и всеки бе претъпкан до пръсване. По пода имаше купове книги, които стигаха почти до кръста й, като около тях лъкатушеше тясна пътечка. От двете страни на камината стояха огромни сандъци, чиито полуотворен капаци разкриваха още и още книги и свитъци.
Един едър мъж, облечен в прекалено тесни панталони и избеляло кафяво сако, седеше на бюро, отрупано с книги. Беше се прегърбил над някакъв старинен ръкопис. Светлината на свещта разкриваше плешивата му глава и гъстите му сиви бакенбарди. Той проговори, без въобще да вдига поглед от страницата пред себе си.
— Какво има, госпожо Стайлс? Казах ви да не ме безпокоите, докато не приключа с превода на този текст.
— Дамата е дошла за ръкописа си, сър — госпожа Стайлс изглежда не бе учудена от обноските на господаря си. — Довела е и един приятел, тъй да знаете. Да направя ли чай?
— Какво става? Двама ли са? — Неш хвърли перото си и скочи на крака. Обърна се към вратата и изгледа намръщено посетителите си през чифт очила със сребърна рамка.
— Добър вечер, господин Неш — учтиво поздрави Фийби, като пристъпи през вратата.
Смръщеният поглед на Неш моментално бе привлечен от накуцването на левия й крак. Но се въздържа от коментар по въпроса. И без това доста червендалестото му лице сега стана още по-тъмночервено, тъй като забеляза и Гейбриъл.
— Ама че работа. Аз продавам само един ръкопис. Защо сте дошли двама?
— Не се тревожете, господин Неш — рече Фийби успокоително. — Този господин дойде с мен само защото не ми се понрави идеята да дойда сама в този късен час.
— А защо не? — Неш гледаше ядно Гейбриъл. — В тоя район нищо лошо не може да ви се случи. В тая част на Съсекс никога нищо нередно не се случва.
— Да, но все пак не съм толкова добре запозната с положението по тези места — измърмори Фийби. — Аз съм от Лондон, ако помните.
— Пак питам за чая — твърдо се намеси госпожа Стайлс.
— Остави го тоя чай — изръмжа Неш. — Няма да останат достатъчно дълго, че да го пият. Излизайте, госпожо Стайлс. Имам работа да върша.
— Да, сър — рече госпожа Стайлс и изчезна.
Гейбриъл оглеждаше замислено пълната с книги стая.
— Приемете поздравленията ми за огромната ви библиотека, Неш.
— Благодаря, сър — Неш проследи погледа на Гейбриъл. За миг в очите му проблесна гордост. — И аз съм много доволен от нея, така да се каже.
— Случайно да притежавате един специален екземпляр на Смъртта на Артур от Малори?
— Какъв екземпляр? — подозрително попита Неш.
— Издание от 1634 година. В много окаяно състояние. Подвързано с червен марокен. На първия лист има посвещение: На сина ми.
Неш се намръщи.
— Не. Моето е по-ранно издание. И то в отлично състояние.
— Разбирам — Гейбриъл го погледна. — Тогава по-добре, да продължаваме с належащата работа.
— Разбира се — Неш отвори едно чекмедже на бюрото. — Сигурно ще желаете да огледате ръкописа, преди да го вземете, нали?
— Да, ако нямате нищо против — Фийби хвърли един бърз поглед към Гейбриъл.
Той бе взел някаква дебела книга от една масичка наблизо, но моментално я остави, когато видя, че Неш извади от чекмеджето дървена кутия.