— Сигурно си наясно, че се е случвало мъжете да бият жените си и за много по-незначителни неща? — много учтиво я попита Гейбриъл.
— Вече обсъдихме и този вариант, Гейбриъл. Ти няма да ме набиеш.
— Има и други начини да упражня съпружеските си права. Снощи открих един такъв начин, помниш ли?
Тя въздъхна.
— Снощи се бях заблудила. Когато рискува така ужасно живота си, като се спусна от покрива, си помислих, че с това доказваш любовта си към мен. Но в бъдеще няма толкова лесно да се оставя да ме подлъжеш. Няма нужда повече да рискуваш кожата си по този начин.
— Разбирам — Гейбриъл й кимна с ледена учтивост. Двамата биха могли да си поиграят на тази игра, реши той. — Много добре, тогава, мадам. Прекрасно изясни позицията си. Можеш да си сигурна, че няма да те насилвам.
Тя вдигна поглед изненадана.
— Не съм си и помисляла, че ще ме насилваш.
Той отново трябваше да призове цялото си самообладание.
— Когато си готова отново да поемеш съпружеските си задължения, бъди така добра да ме уведомиш. Междувременно, бъди съвсем спокойна, че в Дяволска мъгла ще се отнасят с теб съвсем учтиво, както подобава на една гостенка — той тръгна към вратата.
— Гейбриъл, почакай, не исках да кажа, че се смятам за гостенка в дома ти.
Той се поспря за миг, като се постара да прикрие задоволството си.
— Моля? Помислих, че желаеш точно такова отношение.
— Не, разбира се, че не — тя се намръщи, тъй като това я свари неподготвена. — Искам да се опознаем по-добре. Сигурна съм, че би могъл да ме обикнеш само ако си дадеш тази възможност. Искам да живеем като съпруг и съпруга във всяко друго отношение, освен в спалнята. Прекалено много ли желая?
— Да, Фийби, прекалено много е. Както вече казах, уведоми ме, когато си готова да си истинска съпруга. Междувременно ще се отнасям с теб като с гостенка.
Гейбриъл излезе от стаята, без да погледне назад, след което се отправи покрай редиците рицарски доспехи към стълбището. Смяташе до вечерта да успее да поработи върху книгата поне още малко, дори и това да му струва живота. Бе твърдо решен да направи така, че денят му да не е изцяло загубен.
Три дни по-късно Фийби отново се оттегли във великолепната библиотека на Гейбриъл и се сви на любимото си кресло.
Загледа се през прозореца и си призна, че има сериозна опасност да загуби смразяващо учтивата война, която се водеше между нея и Гейбриъл. Наистина въобще не бе сигурна още колко ще издържи. Вече бе съвсем ясно, че волята й съвсем не може да се мери с тази на Гейбриъл.
Може би още от самото начало беше обречена на загуба просто защото е много по-уязвима от него. В края на краищата, тя го обичаше с цялото си сърце и той го знаеше. И това определено го поставяше в много по-изгодно положение, мрачно осъзна тя. Гейбриъл бе достатъчно умен, за да разбере, че ако просто чака достатъчно дълго, съпротивата й ще бъде разгромена.
Но най-лошото бе това, че доколкото Фийби можеше да прецени, не бе постигнала абсолютно никакъв напредък по отношение на задачата да накара Гейбриъл да я обикне.
Не че я пренебрегва, мислеше си тя. Но това, че продължава да се отнася с нея с ужасна учтивост, понякога я докарваше дори до сълзи. Той вече нито спореше с нея, нито я поучаваше, нито пък се оплакваше от липсата на каквото и да е съпружеско послушание у нея.
Отнасяше се към нея като с гостенка, точно както се бе зарекъл, а това бе достатъчно да накара Фийби да скърца със зъби от безсилен гняв.
Вчера, като се опитваше да намери обща тема за разговор, тя заговори за една от книгите, които бе открила в прекрасната му библиотека. Бе повдигнала въпроса на вечеря.
— Това е великолепно копие на Смъртта на Артур, на Малори — отбеляза тя, като вкусваше заешката яхния.
— Благодаря — отвърна Гейбриъл и набучи парченце варен картоф.
Фийби пробва отново.
— Спомням си, че в онази нощ, когато посетихме заедно господин Неш, ти го попита за точно определено копие на книгата на Малори. Което имало посвещение на първата страница. Защо търсиш точно това копие, когато притежаваш такъв прекрасен екземпляр?
— Книгата, за която попитах Неш, ми бе дадена от баща ми, когато бях на десет години — отговори Гейбриъл. — Когато напуснах Англия, бях принуден да я продам.
Фийби бе направо слисана.
— Трябвало е да продадеш книга, която баща ти ти е подарил?
Гейбриъл я погледна, а очите му бяха леденостудени.
— Бях принуден да продам всички книги, наследени от него, както и цялата си библиотека. Нуждаех се от пари, с които да финансирам пътуването си до южните морета и да започна някаква търговия там.