— Разбирам.
— Човек, който иска просто да оцелее, не може да си позволи да е прекалено сантиментален.
— Колко ужасно е, че е трябвало да продаваш нещата, които са били най-скъпи за теб.
Гейбриъл сви рамене.
— Всичко това беше част от урока, който научих по онова време. Куршумът, който брат ти пусна в рамото ми, както и начинът, по който баща ти съсипа финансовите ми начинания, бяха заключителната част на обучението ми. Оттогава никога не съм оставял чувствата да ръководят главата ми.
Сега Фийби въздъхна, припомняйки си този разговор. Да научи Гейбриъл да обича щеше да е много по-трудна задача, отколкото си бе представяла в началото. Загледа се през прозореца в сивата мъгла навън и се зачуди дали въобще имаше някаква надежда да убеди Гейбриъл отново да се довери на чувствата си.
След малко тя се изправи и отиде да седне до бюрото на Гейбриъл. Крайно време беше да изпрати писмо на господин Лейси. Сигурно вече се чуди какво ли се е случило с нея. Ако го остави да се оправя сам, Лейси скоро ще върне процъфтяващата малка издателска къща обратно в забвението. Този човек се интересуваше единствено от джина и изкуството да управлява възлюбената си печатна преса.
Понякога Лейси й създаваше проблеми, но още когато го бе зърнала, Фийби разбра, че той е идеалният бизнес-съдружник за нея. В замяна на финансовата й подкрепа и експертното й мнение по издателските въпроси той бе съгласен да си държи устата затворена относно съдружието им. Имаше и други печатари и издатели, към които можеше да се обърне, когато реши, че желае самата тя да се занимава с тази дейност. Повечето от тях имаха далеч по-изискани литературни вкусове, отколкото Лейси. Но Фийби се опасяваше, че повечето от тях не биха устояли на изкушението да поклюкарстват за нея. Да си съдружник на по-малката дъщеря на граф Кларингтън просто бе прекалено съблазнителна клюка за повечето хора, за да могат да са дискретни по въпроса. Лейси, от друга страна, мразеше да прахосва ценното си време в приказки, камо ли в клюкарстване.
Едно почукване по вратата прекъсна мислите й. Тя затвори чекмеджето на бюрото и вдигна поглед, за да види една прислужница, която й се стори съвсем непозната. Сигурно е отскоро в замъка, предположи Фийби. Жената бе изненадващо хубавичка, с руса коса и пищна фигура, но изглеждаше прекалено стара, за да е все още просто прислужница.
— Коя си ти? — попита любопитно Фийби.
Прислужницата примигна, сякаш не бе очаквала точно такъв въпрос.
— Аз съм Алис, мадам. Изпратиха ме със съобщение за вас.
— Какво е съобщението, Алис?
— Негова светлост желае да ви покаже една интересна част на замъка, мадам. Казва, че ще ви чака долу в катакомбите. На мен ми е наредено да ви покажа пътя.
— Уайлд е изпратил да ме повикат? — Фийби скочи на крака. — Веднага идвам.
— Оттук, мадам. Ще ни трябват свещи. Там долу е много тъмно. И ужасно мръсно. Желаете ли първо да се преоблечете?
— Не — веднага отговори Фийби. — Не искам да карам негова светлост да чака.
Гейбриъл е изпратил да я повикат! Фийби ликуваше. Щеше да й покаже тайнствените проходи под замъка. По своя си непохватен начин се опитва да разчупи ледената стена, която бе построил помежду им.
Алис я поведе по тъмно каменно стълбище в задната част на огромната зала. В дъното на прашните стъпала тя взе един ключ от някаква кука на стената и отключи тежката дървена врата.
От тъмнината пред тях ги лъхна влажна миризма на плесен, Фийби подсмръкна и извади от джоба си кърпичка.
— Мили боже — измърмори Фийби, докато издухваше носа си. — Кога за последен път са чистили тези ходници?
Алис драсна клечка кибрит и запали свещите, които тя и Фийби държаха в ръце. Слабата светлина колебливо освети сивите каменни стени.
— Негова светлост каза, че нямало смисъл да чистят катакомбите.
— Е, предполагам, че за това е прав — Фийби мушна кърпичката си отново в джоба и нетърпеливо се огледа наоколо. — Божичко, колко е интересно!
Намираха се в тесен тунел без прозорци, който сякаш минаваше по дължината на целия замък. На бледата, трепкаща светлина Фийби успя да различи тъмните отвори в стените на тунела, където започваха други ходници. Въздухът беше зловонен и застоял, но се усещаше и лек дъх на море.
— В кухнята разправят, че в стари времена използвали някои от помещенията тук за тъмница — Алис тръгна напред, като внимателно пристъпваше по подземния проход. Когато мина покрай един от зейналите тъмни отвори в стената, тя сякаш потрепери. — Разправят, че ако влезеш в някоя от тия ужасни малки килии, все още можеш да намериш костите на някой от клетниците, които са си изгнили, приковани тук долу.