Фийби потрепери и направи с ръка завет на пламъчето на свещта си. Атмосферата беше далеч по-внушителна, отколкото си я бе представяла.
— Къде смята негова светлост да се присъедини към нас?
— Каза да ви заведа до края на този тунел и той щял да ви покаже останалата част. Ама ще ви призная, че много ми се ще да се върна обратно горе.
— Това е удивително — Фийби вдигна свещта си, за да надникне в един от тъмните проходи, които се разклоняваха от главния тунел. В сенките на една малка килия проблеснаха няколко бели като слонова кост пръчици. Тя с мъка преглътна и си каза, че е абсолютно невъзможно да са кости. — Само като си помисли на какви ли исторически събития е бил свидетел този замък!
— Моля да ме извините, мадам, ама не мисля, че историята, каквато и да е тя, ще е приятна за слушане. Ето, че стигнахме.
Фийби се втренчи напред към сенките, но не видя друго, освен продължаващия напред каменен тунел. Стори й се, че чува далечния грохот на морето, отекващ сред каменните стени.
— Къде е Уайлд?
— Не знам, мадам, наистина — Алис я гледаше с някакво странно изражение в очите си. Тя отстъпи една крачка назад. Свещта в ръката й потрепна злокобно. — Той каза да ви доведа до това място и той щял да дойде при вас. Направих онова, което ми бе наредено. Но сега искам да се върна обратно горе.
— Тичай тогава — каза Фийби, нетърпелива да се впусне в приключението. — И сама мога да почакам негова светлост.
Тя пристъпи напред в мрака, вдигнала високо свещта.
— Уайлд? Тук ли си, милорд?
Внезапното ужасяващо скърцане на метал по камък зад гърба й я накара да се извърне рязко назад, като едва не изтърва свещта. Скърцането бе последвано от тежко издрънчаване. Тя едва успя да сдържи писъка си.
За най-голям ужас видя, че сега тунелът бе препречен от тежка метална врата, която го изпълваше от пода до тавана. И тя бе затворена на противоположната на замъка страна.
Фийби разбра, че вратата сигурно е била скрита в стената. Нещо е задействало механизма, който я затваря. Тя изтича към нея и заблъска по дебелия метал.
— Алис! Алис, чуваш ли ме?
Никакъв отговор. На Фийби й се стори, че чува тропота от тичащи крака, които заглъхват в далечината, но не можеше да е съвсем сигурна.
Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Алис сигурно е тръгнала да доведе помощ, Фийби огледа каменните стени и се опита да открие следи от някакъв таен механизъм, който би могъл да отвори вратата. Но не откри нищо.
Направи няколко крачки напред в тъмния каменен тунел. Далечният тътен на морето сякаш се бе приближил.
— Уайлд? Тук ли си? Ако си тук, моля те, веднага ми отговори! Не ме дразни, сър. Знам, че те обидих, но, кълна се, не заслужавам да ме измъчваш така.
Гласът й отекна по каменните коридори. Не последва никакъв отговор, Фийби погледна назад към желязната врата. Сигурно на Алис няма да й е необходимо много време, за да извика помощ.
Петнадесет минути по-късно все още нямаше и следа от спасители, Фийби погледна свещта си и забеляза, че тя бързо догаря. И когато се стопи до край, тя ще остане в непрогледна тъмнина.
Тогава й хрумна, че има само едно нещо, което би могла да стори, за да си помогне. Трябва да изследва останалата част от прохода с надеждата да открие изход. Сигурно този дълъг коридор е построен и с друга врата освен онази, която води към главната зала на замъка.
Фийби тръгна нервно по коридора. В каменните стени вече нямаше разклонения. Това й се стори доста странно.
Разбрала, че свещта й вече е останала съвсем малка, тя ускори крачка. Миризмата на морето бе доста по-силна и на Фийби й се стори, че вече въздухът не е толкова застоял. Настроението й моментално се повиши. Щеше сама да открие изхода от катакомбите.
Само миг по-късно чу и тихия плисък на вода. Окуражена, тя свърна през един завой на тунела и се озова в голяма пещера. В далечината се виждаше тясна ивица светлина.
Фийби вдигна свещта по-високо и се огледа. Стоеше на каменния кей на нещо, което приличаше на подземно пристанище. Морската вода се плискаше о каменния бряг. Ръждясали железни халки, които стърчаха от кея, свидетелстваха за това, че пещерата някога е била използвана за скривалище за лодки.
Беше открила тайния път за бягство от замъка. Несъмнено той е бил измислен и построен от първоначалния собственик на замъка, за да бъде използван по време на обсада. Пролуката в дъното на пещерата, от която струеше дневната светлина, беше изходът.
Единственият проблем беше, че вече нямаше лодка за бягство, привързана към халките на кея. Между Фийби е светлината на деня се простираше огромно количество черна вода.