Свещта изпращя, Фийби я погледна и видя, че не й оставаха повече от няколко минути светлина. Скоро щеше да е обвита в пълен мрак в тази гробница-капан.
Тя погледна назад през рамо. Зад нея не се чуваше нито звук. Наложи се да се задоволи с обяснението, че спасителите й не са успели да се справят с преместването на тежката желязна врата. Хрумна й, че може би тя е проектирана така, че да запечатва прохода към морето завинаги. Ако господарят на замъка и семейството му се опитват да избягат по този път, трябва да са сигурни, че няма да бъдат преследвани.
Свещта изсъска и потрепна. И тогава Фийби взе решение. Не можеше просто ей така да стои в тъмнината и да чака помощ, която може въобще да не дойде.
Трябваше да плува, за да се спаси.
Фийби внимателно постави свещта на края на кея. После развърза панделките на роклята си и смъкна надиплената си риза.
Останала само по долна риза, тя седна и плъзна внимателно крака в тъмната студена вода. За миг я обзе някакъв животински ужас, тъй като видя как краката й изчезват в тъмните дълбини. Нямаше представа какви същества живеят под повърхността на черната бездна.
Трябваше й повече храброст, отколкото предполагаше, че притежава, за да се потопи цялата във водата. Последният пламък на свещта определено й се струваше като някакъв окуражаващ знак. Но когато колебливата светлинка изчезна, единствената мисъл на Фийби бе да се добере до тясната ивица светлина, която я очакваше далеч напред.
Тя се оттласна от брега и заплува с мощни движения напред, към пътеводното сияние.
Но се ужаси, когато разбра колко бързо се изчерпват силите й в ледената вода. Когато стигна на половината път до целта си, вече едва си поемаше дъх и се молеше за още сили. А и болният й ляв крак бързо отслабваше.
Стори й се, че измина цяла вечност, докато стигне до входа на пещерата. Сякаш водата умишлено се опитваше да я притегли надолу, под повърхността, Фийби вече плуваше съвсем механично, като играчка на пружина. Яростно си поемаше дъх при всеки удар на ръцете си и използваше паническия си страх от невидимите дълбини да задвижва краката й.
Когато пръстите й задраскаха болезнено по обраслите с раковини скали, тя едва не припадна от облекчение. Останала почти без дъх, тя се вкопчи отчаяно в скалите и отправи поглед навън, в светлината, с надеждата да види близкия бряг.
Но точно тогава разбра, че е изминала само част от дългия път. Тайният вход на пещерата се издаваше на няколко метра навътре в морето от бреговата ивица. Ако остане на това място, никой не би могъл да я види от скалите. А виковете й за помощ няма да бъдат чути заради рева на прибоя.
Трябваше да преплува до каменистия бряг.
Фийби остана още малко на мястото си, вкопчена в грапавата скала, като си повтаряше, че поне вече е на слънце. Сега не беше чак толкова студено. А и разстоянието, което оставаше да преплува, не бе чак толкова голямо.
Само да не беше толкова изтощена! Да можеше да си почине още малко!
Но не смееше да се колебае. Струваше й се, че водата става по-студена въпреки слънчевите лъчи. Можеше само да се моли да са й останали достатъчно сили, за да преплува останалото разстояние.
— Гейбриъл! — прошепна тя, като се отблъсна и заплува към брега. — Къде си, по дяволите, когато се нуждая от теб?
14
— Къде, по дяволите, е тя? — изрева Гейбриъл.
Ролинс, икономът, трепна при вика му, но не изгуби самообладание.
— Съжалявам че трябва да ви го съобщя, сър, но не зная къде се намира лейди Уайлд в момента. За последен път я видях в библиотеката, както винаги по това време.
— И по всяко друго време — измърмори Гейбриъл. Напоследък Фийби изглежда прекарваше всяка свободна минута, като се криеше от него в проклетата библиотека. — Веднага събери прислугата.
— Да, милорд.
Само след минути целият персонал се бе събрал в главната зала на замъка. Но никой не знаеше къде е Фийби. Всички бяха единодушни, че за последен път са я видели уединена в библиотеката. И за последен път някой действително я е срещнал почти преди два часа.
Гейбриъл се опита да се пребори с надигащото се безпокойство и страха, който лежеше в основата му. Никога нищо не може да се постигне, като човек даде воля на силните емоции, напомни си той.
— Искам веднага да претърсите всеки сантиметър от замъка и от земите наоколо. Ролинс, ти ще ръководиш прислугата. Аз ще се заема със скалите. Ще се срещнем тук след един час.
— Да, милорд — Ролинс се поколеба. — Простете, сър, но мислите ли, че се е случило нещо ужасно?