— Сигурно е излязла да се поразходи и се е изгубила — отвърна Гейбриъл, но и сам не си вярваше. — Тя не познава околността. Веднага започнете търсенето.
— Да, милорд.
Гейбриъл се отправи през входната врата надолу по стълбите. Подтикван от ужасно безпокойство, той прекоси двора и излезе през портите на замъка.
Тя му бе обещала, че повече няма да бяга от него.
Гейбриъл стигна до скалите и се загледа надолу към камъните и парчетата дърво, които морето бе натрупало по тясната пясъчна ивица. Беше сигурен, че ако е излязла на разходка, би останала тук горе, на скалите. Не би се опитала да се спусне по стръмните камъни до брега на морето.
Но Фийби беше непредсказуема. И бе в състояние да поема огромни рискове. Все още го побиваха трънки, когато си спомнеше къде и кога се бяха срещнали за пръв път. В полунощ на пуст извънградски път, за бога! Тази жена представляваше заплаха за самата себе си.
Когато я открие, наистина ще хване здраво юздите й. Наистина му бяха омръзнали глупостите й.
Стигаше му толкова късащ нервите страх.
Той се постара да се успокои и да си припомни цвета на роклята, с която бе облечена Фийби тази сутрин. Цветът й бе невероятно ярък оттенък на лимоненожълтото. И с надиплена риза. В нея изглеждаше много жизнерадостна и сияеща.
И съвсем не като жена, която планира да избяга от съпруга си.
Гейбриъл тръгна по ръба на скалите. Не можеше да си позволи да мисли, че е избягала, докато не е проверил всяка друга възможност.
Изведнъж забеляза нещо бяло на блъсканите от прибоя скали и се намръщи. Първо си помисли, че е слънчев отблясък от морската пяна. Но след това бялото петънце се помръдна и се покачи по-високо на скалите. Видяха се бели крака и ръце и едно вълмо мокра, заплетена тъмна коса.
Фийби!
Гейбриъл изтръпна. За момент се зачуди дали малката глупачка не е отишла да поплува. Но веднага осъзна, че тя се бори за живота си в силния прибой.
— Фийби! Дръж се! Идвам при теб! — извика той и се втурна надолу по пътеката в скалите, без да обръща внимание на ронещите се камъчета и плъзгащия се пясък. С огромни скокове измина последните няколко метра, пробяга пясъчната ивица и се хвърли в плитката вода.
— Фийби! За бога!
Вълмото мокра коса се помръдна, когато той закрачи през водата, стигаща до бедрата му. Фийби обърна глава, подпряла буза на раковините върху камъка. Тя се бе вкопчила в него, наполовина излязла от водата. Очите й едва се отвориха и тя се усмихна лекичко, изтощена до краен предел.
— Знаех, че най-после ще дойдеш, Гейбриъл.
— Проклятие, какво правиш тук долу? — Гейбриъл я вдигна от скалите и я сгуши в обятията си. Мократа й риза беше съвсем прозрачна. Виждаше розовите цветя на зърната й така, сякаш бе съвсем гола. — Къде са дрехите ти? Какво, по дяволите, се случи?
— Търсих те — гласът й бе ужасно слаб и той се уплаши. Тя едва се крепеше в ръцете му, сякаш бе парцалена кукла. Очите й трепнаха и се затвориха.
— Фийби, отвори очи — Гейбриъл чу остротата в собствения си глас. — Веднага отвори очи и ме погледни!
Тя послушно повдигна клепки.
— Защо? Вече съм в безопасност, нали?
— Да — прошепна той, като я понесе по тясната пясъчна ивица. — Вече си в безопасност.
Тя не бе избягала от него.
Час по-късно Фийби лежеше, подпряна на възглавниците в леглото си. Под ръководството на Гейбриъл я бяха потопили в гореща вана и й наливаха в устата безкрайни чаши горещ чай. Той не можа да намери покой, докато не видя цветът да се завръща по устните и страните й.
Когато тя започна да се противи на чая и на цялата суматоха около себе си, той разбра, че вече е добре. С едно кимване отпрати и последните прислужници от стаята.
Без малко да я загуби! Тежестта на този ужасен факт глождеше душата му и го караше да се чувства раздразнен и заядлив. Без малко да загуби Фийби!
Нужни бяха доста усилия, за да потисне тези чувства и да възвърне самообладанието си. Задачата бе почти невъзможна. Наложи му се да използва гнева си, за да прикрие всички останали емоции, включително и страха.
— А сега, мадам съпруго — започна той, когато вратата се затвори зад последната прислужница, — може би ще бъдеш така добра да ми обясниш, какво, по дяволите, се случи с теб днес? Какви бяха тия глупости, че си ме търсила?
Тя потупа устни, за да прикрие една мъничка прозявка.
— Алис каза, че си я изпратил да ме повика.
— Коя е Алис?
— Една от прислужниците.
— Коя прислужница?
Фийби го погледна учудено изпод уморените си клепки.
— Ами, не зная точно. Мислех, че вече познавам всички от персонала, но замъкът е толкова голям и трябва да запомня толкова много имена и физиономии.