— Опиши ми я — рязко каза Гейбриъл.
— Имаше светлоруса коса и доста симпатично лице. Сега се сещам, че като я видях, си помислих, колко странно, че още е прислужница, защото бе доста възрастна. Човек би очаквал, че вече е поне камериерка.
Гейбриъл помълча, след което попита:
— Какво ти каза тази Алис?
— Че си искал да се срещнеш с мен в подземието на замъка. Каза, че ме чакаш там, за да ми покажеш катакомбите — Фийби направи кратка пауза. — Бях много развълнувана.
— Тя те е завела там долу? Показала ти е пътя?
Фийби кимна.
— Но не можахме да те открием. Алис започна да се плаши, затова я изпратих да си върви и продължих сама по тунела. И после се случи нещо ужасно.
— Какво се случи?
— Една огромна желязна врата се плъзна от стената и затвори прохода. А аз бях от другата страна. Не чух никакви звуци, които да подсказват, че идва помощ и предположих, че никой не може да отвори вратата. Затова потърсих друг изход.
— И откри тайния кей? — Гейбриъл сякаш не можеше да повярва. — По дяволите! Преплувала си цялото разстояние до изхода на пещерата и обратно до брега?
— Ами наистина не виждах друг изход!
Гейбриъл стисна зъби.
— А къде, дявол да го вземе, си се научила да плуваш?
Фийби леко се усмихна.
— Веднъж, когато бях много малка, скочих в езерцето на имението ни в провинцията. Денят бе много горещ и исках да се поразхладя, както правеха Антъни и приятелите му. И Антъни трябваше да ме извлече от водата. Мама каза, че ще е най-добре да ме научи да плувам, тъй като не можели да са сигурни, че няма да ми хрумне пак да скоча в езерцето.
— Браво на майка ти! — измърмори Гейбриъл.
— Спомни си за това, когато те помоли за заем за покриване на загубите й на карти — сухо отвърна Фийби.
Гейбриъл се намръщи.
— Какви са тия приказки за загуби на карти?
— О, не съм ли ти казала? — Фийби отново се прозя. — Мама е много запалена по картите. И е склонна да гледа на зетьовете си като на потенциални банкери.
— Мили боже!
— Щях да те предупредя за комарджийските наклонности на майка ми, преди да поискаш ръката ми, ако бе проявил любезността да говориш първо с мен, а не с татко.
Гейбриъл се подсмихна.
— Значи само аз ще съм си виновен, ако бъда принуден да покривам дълговете на майка ти, така ли?
— Да, милорд, точно така — за момент Фийби се замисли. — Знаеш ли, мисля, че ще е най-добре да не споменаваме тази неприятна случка на семейството ми. Само ще ги разтревожи, а те и без друго достатъчно се тревожат за мен.
— Няма да им казвам за случилото се, щом така искаш.
Тя го дари с усмивка, издаваща облекчението й.
— Благодаря ти. А сега може ли да заспивам?
— Да, Фийби. Вече можеш да заспиш — Гейбриъл се отдалечи от прозореца и застана до леглото й.
— Изражението ти е много странно, Гейбриъл. Какво смяташ да правиш, докато спя?
— Да открия изчезналата Алис.
Фийби притвори очи и се сгуши във възглавниците.
— А какво ще правиш, когато я откриеш?
— Най-малкото, ще я уволня, без да й дам никакви препоръки — отвърна Гейбриъл.
Фийби моментално се ококори.
— Но това би било ужасно жестоко, сър. На нейната възраст едва ли ще си намери работа, особено без добри препоръки.
— Би трябвало да си помисли, че има страхотен късмет, ако не извикам съдията и не повдигна обвинения срещу нея. По мое мнение тя едва не те уби.
Фийби го погледна в очите много съсредоточено.
— Нима искаш да кажеш, че не си й наредил да ме повика днес следобед, милорд?
— Не, Фийби — нежно отвърна Гейбриъл. — Не съм й наредил такова нещо.
— Разбирам — тя изглеждаше ужасно нещастна. — Точно от това се опасявах. Толкова се надявах ти да си я изпратил да ме доведе при теб. Мислех, че това означава…
Той се намръщи.
— Какво си мислеше, че означава?
— Че искаш да разрушиш стената, която издигна между нас.
— Не съм издигал стена между нас, Фийби. Ти беше тази, която го направи. И ти си тази, която трябва да я разруши — той се приближи към нея и зави раменете й със завивките й.
— Почини си, скъпа. Ще наредя да ти изпратят вечерята.
— Гейбриъл?
— Да, Фийби?
— Благодаря ти, че ме спаси — Фийби му се усмихна сънено. — Знаех си, че ще ме спасиш.
— Ти сама се спаси, Фийби — рече той. Суровата реалност на този факт щеше да го преследва до края на живота му. Без малко да я изгуби! — Ако бе останала в прохода, можеше да мине прекалено дълго време, преди някой да се сети да те потърси там. Издал съм нареждания никой да не слиза в катакомбите, освен ако аз не го придружавам. Вратата трябва винаги да стои заключена.