Водата я теглеше надолу, опитваше се да я завлече в бездната. Проклет да е онзи, който открадне тази книга. Нека се удави под вълните. Фийби плуваше все по-усилено, риташе яростно с крака в отчаяни усилия да избяга от мрака зад гърба си и от черната бездна под себе си. Обграждаше я безкрайна нощ. Единствената й надежда бе тънката ивица светлина напред. Трябваше да я достигне. Но водата я теглеше, влечеше я назад и надолу, опитваше се да я всмуче в капана си.
И точно когато знаеше, че вече няма сили да направи дори и едно движение с ръцете, една мъжка ръка се протегна към нея от тъмнината. Точно когато щеше да я сграбчи, тя видя ръката на друг мъж да се протяга към нея. И двамата й обещаваха спасение. Но единият лъжеше.
Фийби знаеше, че трябва да избира. И ако направи грешен избор, ще умре.
Събуди се и чу заглъхващото ехо на собствения си писък.
— Фийби, събуди се! Отвори очи — гласът на Гейбриъл бе дрезгав и заповеден. Ръцете му здраво стиснаха раменете й и той леко, но настойчиво я разтърси. — Сънуваш кошмари! За бога, жено, събуди се! Заповядвам ти, чуваш ли?
Фийби изплува от мъглата на съня. Осъзна, че се намира в леглото си. Лунната светлина се изливаше през прозореца. Гейбриъл, облечен в черен копринен халат, седеше до нея. Бледите лъчи разкриваха напрегнатото му изражение.
Тя го гледа безмълвно в продължение на няколко секунди и след това, без да каже нищо, се сгуши в прегръдките му.
— По дяволите! — ръцете на Гейбриъл я притиснаха с огромна сила. — Така ме стресна! Моля те, не го прави пак. Този писък можеше да събуди и мъртвец.
— Сънувах кошмар.
— Знам.
— Пак бях в пещерата и се опитвах да доплувам до светлината. Но не знам защо, проклятието в края на Дамата в кулата непрекъснато се въртеше в главата ми. Всичко някак се примеси в съня ми.
Той повдигна лицето й така, че да я погледне в очите.
— Какви са тия приказки за проклятие?
— Не го ли помниш? — тя бързо примигна, за да скрие сълзите от страх и облекчение, избили в очите й. — В края на Дамата в кулата преписвачът, както винаги, е написал едно проклятие. И в него се споменава за удавяне под вълните.
— Помня го. Но, Фийби, това е само сън!
— Да, но изглеждаше толкова реален.
— Като се има предвид какво преживя днес, не се и съмнявам, че е изглеждал реален. Искаш ли да наредя да донесат нещо, което да ти помогне да заспиш?
— Не, ще се оправя — но само ако ме прегръщаш така, добави мислено Фийби. Притисна се още по-силно към Гейбриъл, опитвайки се да попие силата му.
Тази вечер имаше нещо удивително успокояващо в силата, която се излъчваше от тялото му. Тя си спомни как я бе извадил от водата и как я бе изнесъл на ръце от прибоя. И последните ужаси от кошмара й се оттеглиха и се заключиха някъде дълбоко в съзнанието й.
— Фийби?
— Да, Гейбриъл?
— Мислиш ли, че сега можеш да заспиш? — в гласа на Гейбриъл се долавяше напрежение.
— Не знам — призна си тя. — Вече е много късно. Почти два през нощта.
— Фийби…
Тя обви ръце около кръста му и зарови лице в рамото му.
— Моля те, остани тук с мен.
Тя ясно долови напрежението у него.
— Не мисля, че това е добра идея, Фийби.
— Знам, че си ми ядосан. Но наистина не искам да оставам сама.
Ръката на Гейбриъл стисна косата й.
— Не съм ти ядосан.
— О, напротив, но не мога да те виня. Досега не се проявих като добра съпруга, нали?
Той нежно целуна косите й.
— Досега се проявяваш като много необикновена съпруга, това трябва да ти се признае.
Фийби си пое дълбоко дъх и го притисна още по-силно.
— Държах се ужасно глупаво за всичко. Вече ясно разбирам това. Готова съм да се държа като добра съпруга, Гейбриъл.
Гейбриъл не отговори веднага.
— Защото те е страх да останеш сама тази нощ? — попита най-сетне той.
Фийби пламна.
— Естествено, че не е за това — тя рязко вдигна глава, като при това движение удари брадичката на Гейбриъл. Но не обърна внимание на приглушения му стон. — Как смееш да намекваш, че те каня да упражниш съпружеските си права само защото ме било страх да остана сама? Можеш веднага да си вървиш, милорд.
— Не мисля, че мога да го сторя — Гейбриъл внимателно потри брадичката си. — Ако се опитам да се изправя, може и да припадна. Кълна се, направо ми се зави свят от това кроше. Да не би да си взимала уроци по бокс?
Фийби сериозно се разтревожи. Докосна леко челюстта му и попита:
— Наистина ли много те заболя?
— Е, сигурно ще се възстановя скоро — той я прегърна и я повдигна, за да я облегне на възглавниците. Надвеси се над нея, а в усмивката му се четеше някакво пакостливо обещание за сладострастие. — И ако имам късмет, достатъчно скоро, за да ти дам един много важен урок.