— Имам важна работа в града, Фийби. Сигурно ще си спомниш, че се оженихме доста неочаквано.
— Да, знам, но сигурно няма нужда веднага да се втурваме обратно.
— Наложи ми се да изоставя няколко важни проблема, за да се втурна да те преследвам, мадам — той вдигна халата си. — Но повече не мога да пренебрегвам тези проблеми.
— Но какво е толкова важно, та да се налага да тръгваме толкова скоро? Тук, в Дяволска мъгла, наистина много ми харесва.
Той се усмихна съчувствено.
— Радвам се, че ти харесва новият ти дом. Но трябва да бъда твърд: ще тръгнем днес.
Фийби вдигна брадичка.
— Милорд, мисля, че ще обсъдим този въпрос на закуска, преди да вземем окончателно решение.
Гейбриъл повдигна вежда.
— Фийби, сега ти си съпруга. Моята съпруга. Това означава, че по отношение на подобни въпроси ще се подчиняваш на моите решения. Тръгваме за Лондон след два часа.
— Как ли пък не! — Фийби бързо изпълзя от леглото и грабна кретонената си роба. — Гейбриъл, трябва да те предупредя, че ако искаш да се радваме на мирно съжителство, трябва да се научиш да обсъждаме заедно подобни въпроси, а не сам да взимаш решения, и то ей така, изведнъж. Аз съм вече на двадесет и четири години, а не някоя неопитна хлапачка, на която можеш да заповядваш, каквото си поискаш.
Вече стигнал до вратата, която свързваше неговата спалня е нейната, той се извърна и подпря рамо на рамката й, скръстил ръце на гърдите си.
— Тръгваме за Лондон след два часа. Ако не си се облякла и опаковала багажа си, ще бъдеш вкарана в каретата както си сега. Ясно ли е?
Фийби непокорно сви устни и присви очи.
— Няма да позволя да бъда завлечена до там само защото така ти е хрумнало.
— А искаш ли да се обзаложим за това?
Тя понечи да изстреля сърдития си отговор, но се поколеба. Гейбриъл мислено изпъшка, когато видя, че най-сетне е схванала положението. От самото начало си знаеше, че да имаш интелигентна и твърдоглава съпруга си има и своите недостатъци.
— Я чакай малко — бавно рече Фийби. — Правиш това заради случилото се вчера, нали?
Гейбриъл въздъхна уморено. Вече нямаше никакъв смисъл да се опитва да я убеди, че няма причина за внезапното му решение да заминат.
— Смятам, че така ще е най-добре, Фийби. Искам за известно време да те държа далеч от Дяволска мъгла.
Фийби изтича към него, а изражението й издаваше тревога.
— Но, Гейбриъл, това бе просто нещастна случайност.
— Така ли?
Тя поклати замислено глава.
— А какво друго може да е било?
— Не знам. Всичко, което знам, е че тази тайнствена Алис умишлено е извършила ужасно престъпление. Заради което ти едва не умря. Ще говоря с местния съдия, преди да тръгнем, и ще му кажа какво се е случило. Дори е възможно той да знае коя е тази Алис. Но докато я открият, искам да си на безопасно място, далеч от тук.
Фийби се намръщи замислено.
— Може би горкичката жена е луда.
— Значи трябва да бъде затворена в лудница. Определено не ми се ще да се навърта наоколо — рече Гейбриъл. — Имаш два часа, Фийби.
Той се изправи и влезе в собствената си спалня. Осени го мисълта, че му е ужасно непривично да обяснява намеренията си на някого. Там, в южните морета, единственото, което се искаше от него, бе да издава заповеди и да настоява да бъдат изпълнени. И с това се справяше много добре.
Но да има съпруга, която задава въпроси за всяка предварително добре обмислена заповед, щеше да е голямо изпитание за търпението му.
Мередит трепна, ужасена от вида на аления копринен плат.
— Фийби, това наистина е най-немодерният цвят, който някога съм виждала. Моля те, умолявам те, не си ший рокля точно от него!
— Съвсем сигурна ли си, че не ти харесва? На мен ми се вижда страхотно хубав — Фийби докосна ярката коприна, омагьосана от огнения цвят.
— Абсолютно неподходящ е.
— Е, щом си съвсем сигурна…
— Съвсем сигурна съм, че на теб това ще ти стои направо скандално зле.
Фийби въздъхна разочаровано и погледна продавача.
— Значи трябва да избера друг цвят. Може би нещо лилаво или пък жълто?
— Разбира се, мадам — продавачът взе друг топ плат. — Имаме чудесен лилав сатен, а ето и тази невероятна жълта италианска коприна.
Мередит отново потръпна.
— Фийби, наистина искам да помислиш за бледосиния муселин, или за розовия сатен.
— Предпочитам ярките цветове. Знаеш това.
— Знам, но вече си графиня.
— И какво от това? — изненадано попита Фийби.
— Поне заради съпруга си трябва да започнеш да обръщаш повече внимание на модата. Погледни този муселин в бяло и розово — предложи Мередит. — Сега пастелните тонове са последният вик на модата.