— Не, разбира се, че не, — Фийби отвърна очи от него. Отново се загледа в тъмните, препълнени с народ улици.
Стомахът на Гейбриъл се сви на топка. Не беше нормално Фийби да отбягва погледа му. Той протегна ръка и хвана нейната.
— Фийби, погледни ме.
Тя погледна към него изпод полуспуснати клепки, но в очите й личеше истинска тревога.
— Да, милорд?
— Нали не му повярва? Кажи ми! — докато изричаше тези думи, Гейбриъл съзнаваше, че звучат повече като заповед, отколкото като въпрос.
— Не, милорд — тя сведе поглед към ръката му, която стискаше нейната. — Гейбриъл, боли ме!
Той разбра, че е стиснал до болка пръстите й. С нежелание освободи ръката й и си каза, че трябва да запази самообладание. Не бива да позволи чувствата да замъглят съзнанието му и да повлияят на действията му. Залогът бе прекалено голям. Той се насили да се облегне обратно назад и да си наложи изражение, което се надяваше, че изглежда отегчено.
— Прости ми, скъпа. Завръщането на Бакстър от царството на мъртвите ни е разстроило и двамата. Този човек винаги е причинявал ужасни неприятности.
— Гейбриъл, трябва да ти задам един въпрос.
— Да?
— Възможно ли е, въобще има ли някаква вероятност да си се излъгал относно дейността на Нийл там, по островите?
Проклет да е! Само докато трае един танц, той е успял да свърши доста работа. Ето на, знаеше си, че Бакстър има страхотен подход към жените.
— Не — отвърна Гейбриъл, като се молеше с цялото си сърце тя да му повярва. — Бакстър беше пират, по дяволите! И ти го казвам с абсолютна сигурност.
— Толкова се надявах това да е било просто едно недоразумение.
— Ако беше видяла труповете на мъжете, които Бакстър оставяше след себе си след всяко нападение, нямаше да предполагаш, че е било просто недоразумение.
Фийби го погледна съвсем слисана.
— Трупове ли?
— Наистина съжалявам, че ме караш да бъда толкова откровен за тези ужасни неща. Ако не искаш да слушаш повече подробности, трябва да приемеш факта, че Бакстър беше главорез. Да не си мислиш, че хора като него си вършат пиратските набези с галантна любезност?
— Ами, не, разбира се, че не, но…
— В пиратството няма нищо романтично. То си е кървава работа.
— Това ми е ясно.
Но той ясно виждаше неверието в очите й. Явно не можеше да си представи своя безценен Нийл Бакстър като чудовище.
— Фийби, изслушай ме много внимателно, защото не искам да повтарям това. Трябва да стоиш настрана от Бакстър. Разбираш ли?
— Чух те, милорд.
— Не трябва да имаш никакви контакти с него.
— Съвсем ясно се изрази, сър.
— Този човек е абсолютен лъжец. И ме мрази. Напълно възможно е да се опита да те използва по някакъв начин, за да ми отмъсти. Нали чу какво каза за Ланселот и Артур?
В очите на Фийби проблесна гняв.
— Не съм Гуинивър, милорд. Няма да ти изневеря с друг мъж, независимо от обстоятелствата — изражението й се посмекчи. — Можеш да ми вярваш, Гейбриъл.
— Винаги съм откривал, че е по-добре човек да не изпробва неща като доверието. Не бива въобще да се доближаваш до Бакстър. Няма да танцуваш с него повече. Няма да говориш с него. Няма дори да забелязваш присъствието му по какъвто и да е начин. Ясно ли е?
Клепките на Фийби забулиха очите й.
— Веднъж вече семейството ми се опита да ми даде подобни инструкции спрямо теб, Гейбриъл.
Той вдигна вежди.
— А ти не ги послуша. Добре съзнавам този факт. Но сега ще ме послушаш. Ти си ми жена!
— Може и да съм твоя жена, но искам да се отнасяш с мен като с равна. Всички ще потвърдят, че не реагирам добре, когато ми се заповядва.
— На моите заповеди ще реагираш много добре, Фийби. Иначе ще ти се наложи да заплатиш ужасно скъпо.
Държа се зле с нея.
След като освободи прислужника си, Гейбриъл отново и отново премисли разговора с Фийби. Наля си чаша бренди и закрачи напред-назад из спалнята си.
Голата истина бе, че не се сещаше за никакъв друг начин да се справи с тази ситуация. Беше забелязал несигурността в очите й. Бакстър бе успял да посее съмнения в съзнанието й.
Гейбриъл съзнаваше, че трябва да държи Фийби настрани от Нийл Бакстър и то на всяка цена. Единственият начин да го стори бе да й забрани да си има работа с този човек, който някога бе смятала за своя верен Ланселот.
Но за нещастие Фийби не приемаше добре заповеди.
Изведнъж Гейбриъл почувства как слабините му запулсираха от внезапното яростно желание да я обладае. Изгаряше го отчаяна нужда да потъне в нейната мека топлина. Когато му се отдаваше в леглото, той се чувстваше абсолютно сигурен в нея. В онези горещи, пламенни мигове, когато се намираше в нея, той знаеше, че тя му принадлежи.