— Разбирам — Фийби се приближи към него и бързо го прегърна. — Всичко това е много интересно, татко. Но знаеш, че никога не съм била особено добра в изчисленията и сметките.
— Може би така е по-добре — изсумтя Кларингтън. — И без това тази дарба е достатъчно разпространена в семейството ни. Чудех се дали тази машина не би била полезна за корабния бизнес на Уайлд.
— Няма да се изненадам, ако се окаже така. Татко, трябва да поговорим — Фийби седна. — Дойдох, за да ти задам един много важен въпрос.
Кларингтън веднага стана предпазлив.
— Хмм, ами ако въпросът е относно съпружеския живот и задълженията ти в ролята на съпруга, и въобще за такива работи, по-добре да говориш с майка си. Не е в моята област, ако разбираш какво имам предвид.
Фийби направи нетърпелив, пренебрежителен жест.
— Отлично се пригаждам към съпружеския живот. Но не за това исках да поговоря с теб.
Кларингтън си отдъхна.
— Е, ами тогава какво искаше да ме попиташ?
Фийби се наведе напред с много решителен вид.
— Татко, вярно ли е, че преди три години Нийл Бакстър напусна Англия, защото ти си му дал пари да го стори? Вярно ли е, че си му платил, защото не си искал да ми направи предложение?
Рунтавите вежди на Кларингтън се сключиха в раздразнено изражение.
— Ама че работа! Кой, по дяволите, ти каза това?
— Каза ми го Уайлд.
— Разбирам — Кларингтън въздъхна. — Предполагам, че е имал причини да го стори.
— Не е там въпросът. Татко, настоявам да узная истината.
— Защо? — попита Кларингтън, а в погледа му се появи лукавост. — Защото Бакстър се е върнал в Англия?
— Отчасти. И отчасти защото дълго време се чувствах много виновна, след като научих за смъртта му. Казвах си, че ако не бе тръгнал да търси богатство, за да е в състояние да поиска ръката ми, нямаше да бъде убит.
Кларингтън я гледаше безкрайно удивен.
— Мили боже! Ама че глупости. Нямах представа, че в главата ти са се въртели подобни мисли.
— Е, сега знаеш, че е точно така.
— Пълни глупости. Съжалявам единствено, че проклетият кучи син не беше така добър да си остане мъртъв — измърмори Кларингтън. — Но ето на, такъв си е тоя Бакстър. Прави всичко възможно само и само да създава проблеми.
— Татко, трябва да знам, дали наистина си му дал пари, за да стои далеч от мен.
Кларингтън се размърда неловко и започна да бърника някакво зъбчато колело.
— Съжалявам, скъпа, но това е самата истина — той я погледна сърдито. — Не че сега това има някакво значение, разбира се. Вече си безопасно омъжена за Уайлд и това е всичко, нали?
— Защо не ми каза? — настоя Фийби.
— Че съм подкупил Бакстър да се разкара от страната? Защото не исках да знаеш.
— И защо не? — остро попита Фийби.
— Защото мислех, че това ще ти причини болка — сопнато отвърна Кларингтън. — За едно младо и много романтично момиче не е приятно да разбере, че един мъж си е играел с чувствата й, само за да изнудва баща й. А ти винаги си била ужасно сантиментална, Фийби. Смяташе Бакстър за своя млад сър Галахад или нещо подобно.
— Ланселот — тихичко го поправи Фийби. — Винаги съм го смятала за Ланселот.
Кларингтън се намръщи.
— Моля?
— Няма значение — Фийби седеше вдървено на стола, с непривично изправени рамене. — Трябвало е да ми кажеш истината, татко.
— Не исках да те разстройвам.
— Е, нямаше да ми е много приятно да науча истината, това признавам — рече Фийби. — Но поне нямаше да прекарам последната година, потънала в чувство на вина.
— Не, чакай малко. Откъде да знам, че си се чувствала виновна? Никога не си ми го споменавала.
Фийби потропваше с пръсти по ръба на стола си. Намръщи се, замислена за онова, което й бе казал Нийл предната вечер.
— А лично ли му плати?
— О, боже, не! — Кларингтън изглеждаше много засегнат. — Един джентълмен не си цапа ръцете с подобни работи. Наредих на адвоката ми да се заеме с това.
— Нийл казва, че не е знаел кой е платил пътуването му към южните морета. Казали му, че някакъв тайнствен доброжелател се е погрижил за всичко.
Кларингтън се намръщи още повече.
— Пълни глупости. Тоя човек много добре знаеше кой му плаща пътуването, а и още много неща. Сключихме сделка. Аз се съгласих да дам на тоя негодник достатъчно пари, за да се установи прекрасно някъде, стига да напусне Англия.
Фийби въздъхна.
— Толкова е трудно да разбере човек на какво да вярва.
Кларингтън наистина се обиди.
— Нима намекваш, че не ти казвам истината?
— Не, татко, разбира се, че не е така — Фийби се усмихна успокояващо. — Не мисля, че лъжеш. Но не мога да не се замисля как различните герои в тази малка пиеска може би са разбирали нещата по съвсем различен начин.