— По дяволите, Фийби, няма нищо за разбиране. Когато адвокатът ми предложи на Бакстър сума, равна почти на малко състояние само за да напусне страната, тоя човек я сграбчи с две ръце. И това е всичко.
— Може би — Фийби се поколеба, изпълнена с несигурност. — А може би не. Как бих искала да знам на какво да вярвам.
Рунтавите вежди на Кларингтън помръднаха.
— Ще вярваш на баща си. И на съпруга си, за бога! Ето на кого трябва да вярваш.
Фийби се усмихна тъжно.
— Знаеш ли какъв е проблемът, татко? Проблемът е там, че всеки прекалено много се старае да ме предпазва. А на мен се подхвърлят само парченца от истината, никога цялата истина.
— Само че от опит знам, че не винаги се справяш добре с цялата истина.
— Татко, как можеш да говориш така?!
— Така си е, Фийби. Винаги виждаш нещата в по-различна светлина, ако разбираш какво искам да кажа.
— Не, татко, не разбирам.
— Не винаги гледаш реалистично на нещата, скъпа, и това е факт. Още от съвсем малка ти бе някак по-различна. Никога не си била като останалите от семейството. Никога не съм знаел точно какво си си наумила, ако искаш да знаеш. Винаги си търсела приключения и винаги си се забърквала в бели.
— Татко, това не е вярно.
— Бог ми е свидетел, вярно е — погледът на Кларингтън бе съвсем мрачен. — Никога не съм знаел какво да правя с теб. Винаги съм се ужасявал от мисълта, че някой ден ще си навлечеш някоя ужасна беда, колкото и да се опитвам да те предпазя от собственото ти безразсъдство. И ти не можеш да виниш един баща, че се е опитвал да предпази дъщеря си.
— Не те виня, татко. Но понякога се чувствах направо задушена от всички вас. Всички бяхте винаги толкова умни.
— Ха, умни. Сигурно се шегуваш! Та ние всички едва ли можем да се сравняваме с теб — Кларингтън я погледна изпитателно. — Ще ти кажа нещо, Фийби. Колкото и да те обичам, наистина се радвам, че сега Уайлд е отговорен за теб. Сега е негов ред да ти държи юздите и съм ужасно доволен от това. Направо си отдъхнах, че вече не трябва да се тревожа за теб.
Фийби сведе поглед към чантичката в скута си. Не знаеше защо, но в очите й пареха сълзи.
— Съжалявам, че съм била такъв проблем за вас през всичките тези години, татко.
Кларингтън изпъшка недоволно. После се приближи към нея и я изправи на крака.
— Но си струваше, Фийби — той я прегърна с грубовата нежност. — Майка ти обича да повтаря, че ти си ни предпазила от това, да се превърнем в пълни досадници и може би е права. Животът с теб винаги е бил страшно интересен, поне това трябва да ти се признае.
— Благодаря ти, татко. Винаги е приятно да разбереш, че поне с нещо си бил полезен — Фийби избърса сълзите от очите си и се усмихна.
— Хайде, хайде, момичето ми, нали няма да плачеш? Хич не мога да се оправям с разплакани жени.
— Няма да плача.
— Добре — Кларингтън очевидно си отдъхна. — Бог ми е свидетел, не винаги е било лесно и съм правил и много грешки. Но се кълна, че правех само онова, което мислех, че съм длъжен, за да не позволя да съжаляваш горчиво по-късно.
— Разбирам те, татко.
— Отлично — рече Кларингтън и я потупа по рамото. — Е, добре. Това е всичко, нали? Не ми се обиждай, скъпа, но сега наистина се радвам, че си проблем на Уайлд.
— Той пък е мой проблем — Фийби завърза връзките на бонето си. — Трябва да тръгвам, татко. Благодаря ти, че ми каза онази част от истината за случилото се с Нийл, която ти е известна.
Кларингтън изглеждаше сериозно разтревожен.
— Не, виж какво, казах ти цялата истина, а не само някаква част от нея.
— Довиждане, татко — Фийби се спря до вратата. — О, между другото, замислила съм чудесно празненство в Дяволска мъгла в края на сезона. Искам вие двамата с мама, както и всички други, да видят новия ми дом.
— О, със сигурност ще дойдем — побърза да я увери Кларингтън. После се поколеба. — Фийби, нали няма да тревожиш излишно Уайлд? Той е добър човек, но не знам доколко ще е търпелив, ако започнеш да му вгорчаваш живота. Явно е свикнал да раздава заповеди и те да бъдат изпълнявани. Дай му време да свикне с твоите навици.
— Не се тревожи, татко. Не бих си и помислила да му създавам ненужни неприятности.
Освен само абсолютно необходимото количество, каза си наум тя.
По-късно същия ден Фийби все още си блъскаше главата над разговора в кабинета на баща си, когато слезе от каретата пред книжарницата на господин Грийн. Джордж, лакеят, който я придружаваше, отвори вратичката за нея и прислужницата й.