— Е, не ми се обиждайте, милорд, ама това не беше точно обикновена разходка по магазините — рече Стинтън. — С гордост мога да заявя, че я следих съвсем успешно по Аркейд, а после не се отделях от нея и по Оксфорд стрийт, макар че тя спираше кажи-речи на всяко магазинче. И последната й спирка бе някаква книжарница. Точно като излезе от нея, тя взе, че хукна като лисица, подплашена от ловджийски кучета.
Наложи се Гейбриъл да напрегне до краен предел самоконтрола си, за да не побеснее съвсем.
— Повече никога не си позволявайте да наричате лейди Уайлд лисица, Стинтън.
— Прав сте, ваша светлост. Ама трябва да ви кажа, че никога не съм виждал някоя дама да се придвижва толкоз бързо. Направо по-бързо от всеки джебчия, дето съм преследвал из бедняшките квартали около Спайтълфийлдс.
С всяка минута Гейбриъл се разтревожваше все повече и повече.
— Съвсем сигурен ли сте, че не видяхте друг да се навърта около нея?
— Само прислужницата й, лакеят и кочияшът.
— И след това е изчезнала, но е била в собствената си карета?
— Да, сър.
— И не сте забелязали някой друг да я следи?
— Не, ваша светлост. Само аз. И, честно да ви кажа, сър, щом аз не можах да я догоня, значи и никой друг не е успял.
— Проклятие! — въображението на Гейбриъл вече рисуваше хиляди различни нещастия, които биха могли да сполетят Фийби. Той си напомни, че все пак не е сама. Придружаваха я прислужницата, лакеят и кочияшът. Но въпреки това от ума му не излизаше мисълта, че Нийл Бакстър е някъде наоколо и замисля как да си отмъсти. Ланселот и Артур!
Стинтън прочисти гърло.
— Моля да ме извините, ваша светлост, но ще желаете ли да продължа да следя нейна светлост?
— Не съм сигурен, че има много полза от това — Гейбриъл бе направо отвратен. — Не и ако не можете да я догонвате.
— Е, сър, колкото до това, следващия път ще стоя по-близо до нея. Поне сега, като я знам какви номера върти, няма да се изненадвам, както днес.
— Съпругата ми не върти номера — мрачно каза Гейбриъл. — Просто е доста дръзка и импулсивна.
Стинтън се покашля дискретно.
— Да, сър. Щом така казвате, сър. Ама ми се стори малко опърничава, милорд, ако нямате нищо против да ви го кажа.
— Имам нещо против! И то много против! Стинтън, ако желаете да продължите да работите за мен, по-добре престанете да правите подобни обидни изказвания по адрес на съпругата ми.
Някакво раздвижване в коридора прекъсна Гейбриъл и вероятно предотврати следващите му действия. А те сигурно щяха да се състоят в това, да извие мършавото му вратле. Заля го огромно облекчение, тъй като чу гласа на Фийби.
Вратата на библиотеката рязко се отвори и в стаята влетя Фийби с развързано боне. В ръката си носеше някакъв пакет. Муселинените поли на яркоцветната й рокля на зелени и жълти райета се развяваха около изящните й глезени. Лицето й сияеше от въодушевление.
— Гейбриъл, само ако знаеш какво невероятно приключение имахме! Само чакай да ти разкажа! Мисля, че някакъв крадец без малко да ни проследи до дома. А може да е бил и убиец. Но осуетихме плановете му направо блестящо!
Гейбриъл скочи на крака.
— Успокой се, скъпа.
— Но, Гейбриъл, беше много странно. Имаше един мъж, дребен и със зелен каскет… — Фийби изведнъж млъкна, защото бе забелязала Стинтън. Очите й се разшириха от изненада.
— Боже мой, но това е той! Човекът, който ни следеше!
— Ама не успя да се справи кой знае колко добре — рече Стинтън. Той се усмихна одобрително, като разкри няколко липсващи зъба в устата си. — Трябва да призная, нейна светлост успя да ми се измъкне с такъв професионализъм, който рядко срещам дори и при най-закоравели престъпници.
— Благодаря — Фийби го зяпаше с неприкрито любопитство.
Гейбриъл изруга и се нахвърли върху Стинтън.
— Бъдете така любезен да се въздържате от сравнения между съпругата ми и престъпния свят!
— Да, сър — учтиво отвърна Стинтън. — Не исках да ви обидя, ваша светлост. Но действахте страхотно хитро, мадам, така си е.
Фийби му се усмихна доволно.
— Да, наистина, нали?
— Почти успях да ви догоня след първия завой, ама нямах никакви шансове, когато кочияшът ви взе, че зави отново, и то в другата посока.
— Измислих всичко много внимателно — увери го Фийби.
— Та както казах, съвсем професионално постъпихте — рече Стинтън.
Фийби го дари с топла усмивка.
— Трябва да призная, че го дължа до голяма степен и на късмета си. След третия завой се озовахме в съвсем непознат квартал. Не знам как щеше да свърши всичко, но добре, че кочияшът ни познаваше улиците и там.