Вече няма нищо между нас! Острите нокти на тревогата и гнева се впиха още по-дълбоко в душата му, сякаш искаха да я разкъсат. Гейбриъл се бореше със себе си, за да запази самообладание.
— Напротив, мадам. Между нас има нещо, и то много важно.
— Като какво например? — предизвикателно попита тя.
— Като например брака ни — студено рече той. — Ти си моя съпруга. Ще правиш, каквото ти наредя и ще приемаш мерките, които намирам за благоразумни. Толкова по въпроса. Отсега нататък няма да се опитваш да избягаш от Стинтън.
Погледът й преливаше от безразсъдна ярост.
— Ами ако се опитам?
— Ако се опиташ, повече въобще няма да ти се позволява да излизаш. Ще стоиш затворена в къщата.
Фийби го погледна с огромно изумление. В очите й освен гняв имаше и нещо друго. Гейбриъл си помисли, че може би другото чувство в тях е болка. За миг тя поето остана като окаменяла, притиснала пакета, който бе донесла със себе си.
— Значи е вярно — най-сетне рече тя, а гласът й бе сподавен от дълбока тъга. — Между нас няма дори доверие и взаимно уважение. Не е останало абсолютно нищо.
— По дяволите, Фийби!
— Дръж! Това е за теб — тя бутна пакета в ръцете му. После се обърна и тръгна към вратата на библиотеката.
— Фийби, веднага се върни тук!
Тя дори не се обърна. Излезе през вратата, без да каже и една думичка.
Дълго време Гейбриъл остана загледан към затворената врата. После се върна до бюрото си и се отпусна уморено на стола.
Дълбоко в себе си усещаше някаква странна безчувственост. Няколко минути погледа пакета, след което бавно и механично го разопакова.
Когато махна и последните парченца кафява хартия, той дълго гледа познатото томче пред себе си. Помисли си, това е първият подарък, който Фийби му прави. Не, сепна се той, не е първият. Първият подарък беше самата тя. Това бе второто нещо, с което го даряваше.
А до днес той не й бе дал абсолютно нищо съществено.
В полунощ Фийби все още бе съвсем будна. Облечена в нощницата и халата си, тя седеше на стола до прозореца и се взираше навън в тъмнината. По-рано бе отворила прозореца, за да почувства хладния нощен въздух. Той й помагаше да мисли.
А тя мислеше усилено вече часове наред.
Беше стояла в стаята си целия следобед и вечерта и вече започваше да не я свърта на едно място. Съвсем скоро й бе станало ясно, че не е свикнала да се цупи толкова дълго. Явно характерът й не бе такъв.
Естествено веднага след сцената в библиотеката, тя хубавичко си беше поплакала, но след това се бе отегчила неимоверно много. Когато отказа да слезе долу за вечеря, очакваше Гейбриъл да заблъска по вратата й, за да й нареди да слезе в трапезарията. Но вместо това, той се беше погрижил да й донесат чай и препечени филийки в стаята. В резултат на което сега Фийби бе ужасно гладна.
Знаеше, че Гейбриъл е вечерял в клуба си. Нямаше го известно време и едва преди няколко минути се бе върнал. Тя знаеше, че в момента той е в спалнята си. Беше чула гласа му, когато отпрати прислужника си. Фийби тъжно се взираше в затворената врата, която свързваше нейната спалня с тази на Гейбриъл. Интуицията й подсказваше, че тази вечер той няма да я отвори. Гордостта няма да му позволи.
Фийби много внимателно се замисли за собствената си гордост. По-рано през деня тя й се беше струвала непреодолимо препятствие, но вече не й се виждаше толкова важна.
Гейбриъл непрекъснато доказваше, че е нетърпим съпруг, но пък имаше и смекчаващи вината му обстоятелства. По своя си начин той се бе старал да я защитава. А причините, поради която тя отказваше да оцени грижите му за сигурността й, очевидно за него бяха загадка.
Вече бе съвсем ясно, че и двамата имат много да учат един за друг.
Фийби бавно се изправи и отиде до свързващата врата. Долепи ухо до нея и напрегнато се заслуша. От другата стая не се чуваше нито звук. Вероятно Гейбриъл вече бе легнал. И сигурно никога няма дори да му хрумне, че той е този, който трябва да се извини. За някои неща този човек бе толкова недосетлив!
Фийби си пое дълбоко дъх, събра смелост и внимателно отвори вратата. Надникна иззад нея и видя, че Гейбриъл седи в креслото си. Беше облечен в черния копринен халат и държеше разтворена книга на скута си. Явно четеше на светлината на свещта, поставена на малкото бюро до него.
Когато Фийби бавно влезе в стаята, той вдигна поглед. Тя видя, че по лицето му, полускрито в сенките, е изписано някакво мрачно, тягостно напрежение и по гърба й полазиха леки тръпки, Фийби скръсти ръце на гърдите си и мушна пръсти в ръкавите на робата си. Спря се на няколко стъпки от него и лекичко прочисти гърло.
— Добър вечер, милорд — учтиво поздрави тя.