Без да се колебае, Лорн сложи книгите в старата чанта. После продължи да върви и да се оглежда и с изненада видя в края на уличката четирима стражи, които бяха завлекли стария продавач на книги в един заден двор, за да бъдат спокойни, и го биеха. Не бързаха, премерваха ударите си — от жестокост и заради играта.
Видението за един премазан от бой нещастник в празнична вечер зад една кръчма в Самаранд, удари Лорн като плесница. Връхлетя го споменът за собственото му малодушие. Обзе го хладна ярост.
— Оставете го.
Изненадани, стражите се обърнаха. Тъй като беше тъмно, Лорн не носеше очилата си. Не можаха да го познаят под качулката.
— Разкарай се.
— Казах: оставете го.
— Разкарай се или ще съжаляваш.
Лорн не помръдна.
Стражите застанаха в редица, като се подхилкваха, докато Кадфелд с мъка се надигаше.
Бяха четирима, въоръжени с тежки оловни тояги.
Лорн беше сам и невъоръжен. Имаше единствено нож, затъкнат в пояса, но тъй като Ориал беше доста сигурен град, не беше взел меча си, когато тръгна към Архивите.
За сметка на това обаче…
Пълната с книги чанта се завъртя около скъсания си ремък и уцели единия стражар под брадичката. Мъжът падна по гръб зашеметен, а в това време наоколо полетяха книги сред облак от печатни листове. Друг стражар вече се беше втурнал напред. Лорн отби удара с ремъка на чантата, опънат хоризонтално. Дръпна се, завъртя се, удари го с рамо и завъртя ремъка около китката на третия стражар… изпращайки го върху онзи, който лежеше в несвяст. Четвъртият не разбра как стана така, че го удариха отблизо и с едно измамно движение и два удара Лорн успя да го накара да коленичи, мина зад гърба му и уви ремъка около врата му.
Стражарят, чието нападение Лорн беше отбил, ставаше и се готвеше да го нападне отново. Онзи, който беше паднал върху лежащия стражар, се надигаше, като разтриваше китката си и гледаше заплашително.
Но Лорн заплаши:
— Едно движение и ще му пръсна черепа.
За да им покаже, че не се шегува, стисна малко повече. Почервенял, притиснатият нададе слаб вик, по устата му беше избила пяна, а очите му гледаха облещени.
Двамата стражи се поколебаха.
— Хвърлете тоягите. Веднага!
Двамата пуснаха оръжията си, сякаш изведнъж бяха започнали да парят.
— Камите също.
Подчиниха се.
Лорн усещаше, че неговият пленник започва да отслабва — свличаше се и драскаше кожата, която го задушаваше, все по-слабо.
Време беше да приключва.
Лорн го освободи и едновременно с това го бутна рязко напред. Единият от стражите му помогна да се изправи, докато той кашляше, храчеше и се мъчеше да си поеме въздух.
Лорн вдигна една от оловните тояги и посочи легналия стражар.
— Взимайте го и се махайте.
Не се наложи да повтаря. Стражите повдигнаха колегата си и тръгнаха слисани. Едва преди да изчезнат зад ъгъла на улицата, единият от тях заплаши:
— Пак ще се видим!
— Да — отговори Лорн на себе си. — Убеден съм.
Лорн почака, за да се увери, че стражите няма да се върнат, преди да се разтревожи за Кадфелд. Той не беше успял да се изправи. Беше се завлякъл до една стена и седеше облегнат на нея, носът и устата му бяха кървави, а лицето му — отекло.
Като пусна на земята оловната тояга, Лорн се наведе близо до него, за да разгледа набързо раните му.
— Добре ли сте?
— Не особено.
— Какво ви боли?
— Главата. Ребрата. Коремът. Всъщност навсякъде.
— Мисля, че носът ви е счупен.
— Противното би било учудващо. Мислите ли, че все още ще мога да се харесвам на дамите?
Лорн опипа гърдите на стареца през парцаливите му дрехи. Кадфелд се намръщи и изстена.
— Освен това са ви счупили и две ребра.
— Знаят си работата и са доста способни. Но човек винаги върши по-добре работата, която обича, нали?
Лорн се изправи, но остана клекнал.
— Защо ви биеха?
Продавачът на книги се усмихна болезнено.
— Изглежда, че не съм си платил данъка.
— Как така?
— Според тях имам магазин. Следователно трябва да плащам данък.
Под магазин се разбираше една барачка от разковани дъски, притисната между две къщи, в която той спеше и пазеше оскъдните си вещи.
— Всъщност — добави Кадфелд — благодаря. Ако не бяхте вие…