— Можете ли да вървите? — попита Лорн.
— Не мога сам.
— Ще ви помогна.
— А ако помолим и този тук?
Лорн се обърна и видя Дарил, който стоеше на уличката притеснен и непохватен и не знаеше къде да си дене ръцете.
— Ти какво правиш тук?
— Аз… вървях след вас и…
И като бързо смени тона си, юношата извика с блеснали очи:
— Дявол да го вземе, месир! Всичко видях! Те бяха четирима и при това с тояги. А вие, вие бяхте сам и ги…
— Свърши ли? — прекъсна го Лорн.
— Моля?
— Защото, ако си свършил, ще ми трябваш тук.
Дарил се спусна бързо и двамата трудно успяха да изправят Кадфелд. Той тежеше, краката не го държаха, страдаше много. Някак обаче успя да стъпи на крака, придържан от Лорн и Дарил под мишниците.
На края на уличката се поколебаха накъде да тръгнат.
— Трябва да ви прегледа лекар — каза Лорн.
— Лекар? — иронично попита Кадфелд. — В Червените павета? Бъркате квартала, месир…
— Може би отец Елдрим — подсказа Дарил.
— Не ги обичам аз много-много тия свещеници — каза старецът.
Лорн не му обърна внимание.
— Отец Елдрим ли казваш?
— Той има малка лечебница за болните и бедните — обясни момчето.
— Далече ли е?
— Не. На улица „Орм“.
— Чудесно.
— Не искате ли по-скоро да ме заведете у дома? — попита Кадфелд.
— Имате нужда от грижи — възрази Лорн. — Освен това, никой ни ви пита за мнението ви.
Лорн потропа няколко пъти с юмрук по вратата.
Въпреки късния час една монахиня дойде да отвори и като видя в какво състояние е Кадфелд, веднага ги пусна да влязат. Лорн и Дарил отнесоха стареца вътре в лечебницата, до една зала, където десет големи легла бяха прилепени едно към друго — всичките заети от по двама-трима болни. Наложи се да разпънат едно сгъваемо легло за Кадфелд.
След това Лорн и Дарил бяха поканени да изчакат в едно много приятно дворче. По стените и по колоните на сводеста галерия се виеше бръшлян. Тук-там имаше сложени пейки и шезлонги — под нощното небе и под бледите съзвездия на Мъглявината. Въздухът беше топъл, а тишината успокоителна. Изморен от това, че беше носил Кадфелд сам или почти сам, въпреки голямото усилие на Дарил, Лорн се отпусна на един шезлонг. Единственото му желание беше да облекчи гърба си, който го болеше, и като въздъхна, затвори очи. Дишането му стана съвсем равномерно, така че юношата, който трудно се задържаше на едно място, си помисли, че е заспал.
Но без да помръдва, със спусната над очите си качулка Лорн изведнъж рече:
— Значи ти вървеше след мен.
Дарил се стресна.
— М… моля?
— Одеве, на улицата. Каза, че си вървял след мен.
— Да. Всъщност не… Е, да!
Лорн вдигна качулката си.
Извърна леко глава към момчето и зачака.
Дарил преглътна.
— Аз… всъщност не ви следвах. Но отивах на същото място като вас. У вас. Така че вървяхме по един и същ път.
— И какво щеше да правиш при мен?
— Ами да ви видя! Но… — поколеба се. — Но не мисля, че сега е подходящият момент да ви кажа… да ви кажа това, което исках да ви кажа.
Заинтригуван, Лорн се извъртя на хълбок и се облегна на лакътя си.
— Слушам те, Дарил.
— Тук? Наистина ли? Сигурен ли сте?
— Имаш ли друга работа?
— Не, не.
Застанал прав, юношата изпъна туниката си и с изпънат гръб заяви:
— Скучно ми е в Архивите. Там никога нищо не се случва. На другите им харесва, но на мен не. Така че говорих с магистър Сибелиус и той е съгласен да постъпя на служба при вас.
Лорн сдържа усмивката си.
— На служба при мен. Само това.
— Да, месир. Като слуга. Или като оръженосец, тъй като вие сте рицар. Нали сте рицар, истина е, нали?
— Такъв съм. И Сибелиус е съгласен да ти върне свободата?
— Той казва, че единственото ми качество като архивар е точността ми. И че това му позволява единствено да знае в кой час започват катастрофите. Но каза също така, че несъмнено ще бъда добър слуга.
— Или добър оръженосец.
— Трябва ви някой, който да ви прислужва, месир. Да се грижи за коня ви и за оръжията ви. Да чисти. Да пазарува. Всъщност да прави всичко…
— А баща ти какво мисли за това?
Дарил наведе очи.
— Ами аз всъщност малко се надявах вие да сте тук, когато му кажа. И дори ако можехте вие да му кажете, че това е ваша идея…
Лорн го погледна, без да може да каже на какво се дължеше приятното чувство, което изпитваше към този младеж, който сякаш беше пораснал твърде бързо, като изтласкан от детството от прилив на нетърпение.