— Ще си помисля — каза Лорн.
— Наистина?
— Не сам казал „да“! Обаче има една задача, с която можеш да се заемеш сега.
— Каквото пожелаете, месир!
— Знаеш ли къде е бараката на Кадфелд?
— Аз съм от Червените павета, месир.
— В бъдеще се опитвай доколкото е възможно да ми отговаряш с „да“ или с „не“.
— Ами да. Зная.
— Върви там и донеси всичко, от което Кадфелд би могъл да се нуждае. Или всичко, което би могло да има някаква ценност. Ще се изненадам, ако вратата е заключена.
— Разбрано, месир.
И Дарил хукна, като за малко не се блъсна в отец Елдрим, който идваше.
— Простете, отче!
Лорн се изправи.
Висок, слаб, с изпънат гръб, отец Елдрим беше на около трийсетина години, но изглеждаше по-млад. Беше облечен в черно расо, понеже както всички свещеници от Църквата на пожертвания Дракон-крал и той носеше траур за него. Почти навсякъде Църквата на Дракона-крал изместваше култа към другите Божествени дракони. В Ориал, както и в останалата част на Върховното кралство само Църквата на Ейрал — Драконът на познанието и на светлината, все още ѝ съперничеше.
— Добър вечер, отче.
— Добър вечер, синко.
— Аз съм…
— Зная кой сте — в квартала се говори само за вас и имах намерението да ви посетя. Но най-вече зная какво сте направили тази вечер за бедния Кадфелд и ви благодаря за това.
Лорн се запита какъв ли беше мотивът за посещението на черния свещеник. Чиста куртоазия?
Малко вероятно.
— Как е Кадфелд?
— Спи. Дадох му да изпие една отвара против болките и му направих стегната превръзка на ребрата.
— Ще се оправи ли?
— Той вече не е млад, но още е як. Да се надяваме, че една дълга и хубава почивка ще е достатъчна. За останалото можем само да се молим. Пожертваният ще реши.
Отец Елдрим докосна с показалец фигурката на Дракона-крал, която красеше гърдите му — една отвесна черта от главата до края на опашката, после една водоравна черта, свързваща двата края на разперените крила. Драконът-крал беше най-могъщият и най-мъдрият сред Божествените. Пожертвайки живота си, беше сложил край на Мрака и беше направил възможна победата над войските на сянката и забравата — което беше довършило упадъка на Предците. Но според черните свещеници той беше пречистил душите на хората, които от онзи миг насетне можеха да очакват вечното спасение.
Лорн не вярваше, че душата му е вечна. А още по-малко, че можеше да бъде спасена.
— Според Кадфелд — каза той — стражите искали да го накарат да си плати данъка. Какво става тук?
Свещеникът въздъхна и му посочи един стол.
— Става това — отвърна той, когато седнаха, — че нашият квартален префект е алчен и корумпиран.
— Не са ли всички такива?
Отец Елдрим се усмихна примирено.
— Да, в една или друга степен. Особено откакто вече не са назначавани от Градския съвет, а от кралицата. Нашият — Талин Йоргаст — е образец в това отношение. Той смазва Червените павета от данъци, прибира голяма част за себе си и забогатява допълнително благодарение на различна контрабанда.
— Нищо ли не може да се направи против него?
— Той е племенник на Естеверис — министърът на кралицата. Което означава, че е недосегаем.
Лорн се намръщи.
Да се захване с племенника, може би щеше да е добър начин да стигне до чичото. Може би това беше неговия коз…
— А за тези, които биха си помислили да се оплакват — продължи черният свещеник, — Йоргаст сам плаща на своите стражари.
— Мислех, че членовете на стражата се избират сред жителите на квартала. И от тях.
— Стражата на Червените павета е такава само по име. Йоргаст я направи своя лична стража и наема само изверги, които понякога отива да измъква от затвора, а тази вечер вие можахте да видите тяхната жестокост. И начело назначи най-лошия от всички — Андара. Благодарение на него страхът царува тук.
— Кой е той?
— Никой не знае. Несъмнено бивш наемник. Но ако ми позволите един съвет, рицарю, не си търсете неприятности с това чудовище.
Лорн остана невъзмутим.
— А вие? Вие нямате ли проблеми с Йоргаст и неговите хора?
— Те не ме обичат, защото правя всичко възможно да помагам на бедните и да им вдъхвам надежда. Мисля, че Андара ме смята за противник на своята власт. Съперник.
Лорн се запита дали Андара грешеше по този въпрос.
Действително Църквата на Дракона-крал разпростираше влиянието си, като всеки ден привличаше нови привърженици. Сред властимащите, разбира се. Но най-вече сред скромните хора, на които помагаше. В тези неспокойни времена тя всъщност въплъщаваше справедливостта, реда и надеждата. И хранеше и се грижеше за изоставеното население. Но благотворителните дела на черните отци не бяха лишени от по-висш интерес: те бяха част от стратегия за покоряване.