— Намери си някаква работа, Дарил.
Юношата кимна и изчезна без да каже дума.
Лиам изглеждаше като човек, който не знае много добре нито какво да направи, нито къде да иде. Накрая се приближи до Лорн, който — невъзмутимо — не го изпускаше от поглед.
— Добър ден.
Лорн отговори с кимване на глава.
— Жаден ли сте?
Ветеранът кимна и пи вода от кофата.
— Студена е — каза той, като си избърса устата с ръкава. — Благодаря.
Лорн го наблюдаваше.
Беше по-висок от него, имаше огромни ръце, рошава брада и добродушен поглед. Белег във формата на кръст минаваше през дясната му скула. Дрехите му бяха скромни, закърпени, вехти, но чисти. На краката си носеше стари въжени сандали, а на гърба — грижливо увит меч.
— Видях обявите — каза Лиам. — Вярно ли е това, което казват?
— Вярно е.
Бившият войник помисли малко, преди да проумее новината.
Защото беше бивш войник — в това Лорн не се съмняваше, макар да не знаеше името му.
— Бил сте войник — каза той.
— Да — отговори Лиам и мрачно изреди битките, в които беше участвал.
Броят им беше впечатляващ. Някои от по-скорошните бяха непознати за Лорн. Но други му бяха съвсем близки, защото беше участвал в тях.
— Участвахте ли в битката при Урдел? — попита той.
— Да.
— Кой полк?
— Лангър-Синева.
— Лангър-Сребро — обяви Лорн.
Между двамата войници веднага се установи взаимно уважение. Размениха погледи, преценявайки се взаимно, после Лорн продължи:
— Ще има най-вече удари, които ще трябва да се поемат, а понякога ще трябва и да си изцапаме ръцете. Но ще имаме възможността да променим нещата. За Върховния крал. И за Върховното кралство.
— Това ме устройва.
— Не искате ли да знаете каква е заплатата?
— Не.
— Как се казвате?
— Лиам.
Лорн протегна ръка към ветерана.
— Добре дошъл в Ониксовата гвардия, Лиам.
Все още стискаха ръцете си, когато чуха шум от метална маса, която се блъска в скала.
Последва дълго, много дълго скърцане.
После пукане и сред яростното дрънчене на големи вериги, които се размотават, подвижният мост падна и се стовари върху паветата на улицата, повдигайки облак прах.
След известно време, което мина в дълбока тишина, се появи Дарил.
Възторжен и очарован, той държеше големия чук.
Както му беше казал Лорн, той си беше намерил работа и един удар се беше оказал достатъчен.
Глава 8
Талин Йоргаст вдигна очи от обявата, която Андара току-що му беше донесъл. На нея се виждаше силуетът на Черната кула и надписът: „Ониксовата гвардия набира членове“.
— Е, и?
— Познахте ли печата?
Наистина, в долната част на обявата беше положен печат от червен восък. За да го види добре, Йоргаст трябваше да се доближи до една от факлите, които тази нощ осветяваха терасата на неговата лятна градина.
Вълча глава върху два кръстосани меча.
И една корона.
Йоргаст си спомни начина, по който чичо му беше иронизирал идеята, че рицарят, когото Върховният крал им беше изпратил, би могъл да пожелае да възстанови сам Ониксовата гвардия. Спокойствието, проявено от министъра, го беше впечатлило и той искаше да постигне подобен ефект.
— Ониксовата гвардия няма да се възроди с няколко обяви — каза той, като презрително вдигна рамене. — За това ли ме безпокоите, Андара?
— Не ми пука дали ще е Ониксовата, или някаква друга гвардия — отговори неговият доверен човек.
Това смути префекта на Червените павета.
— Моля?
— Важното е, че той набира хора — обясни Андара. — Първо този човек влиза във владение на Черната кула. После пребива четирима от моите хора и се сближава с оня проклет свещеник. А сега набира хора.
— И какво от това?
— Повярвайте ми, този човек е опасен.
— Знам какво си мислите, Андара. И дума да не става.
— Той ще изчезне. Никой никога няма да разбере какво е станало с него.
— Не! — ядоса се Йоргаст.
Андара почака малко, после каза спокойно:
— Той става популярен. Скоро вече ще бъде много късно. Всъщност понякога трябва един човек да се надигне, за да…
— Зная, зная… — прекъсна го префектът.
Положението го тревожеше повече, отколкото му се искаше да покаже. Той също не желаеше някой — особено пък представител на краля — да си прави каквото ще в квартала на червените павета. Но Естеверис беше повече от категоричен: и дума не можеше да става и косъм да падне от главата на този Лорн Аскариан. Пръстенът, който носеше, го пазеше.