— Продължавайте да го наблюдавате — каза Йоргаст. — Но ви забранявам да се захващате с него.
— Разбрано.
Андара си тръгна, като остави обявата.
Талин Йоргаст можеше да казва и да нарежда каквото си иска, но той не знаеше какво се случваше наистина в Червените павета. Андара обаче знаеше добре и той имаше много повече за губене, отколкото префектът, ако кварталът му се изплъзнеше или дори само ако жителите започнеха да се надигат. Беше направил каквото трябваше да бъде направено, когато незабавно изгори пред очите на всички бараката на оня луд дъртак.
Но сега трябваше да удари по-силно.
И по̀ на високо.
Глава 9
Рейк Вард мина по подвижния мост на Черната кула една сутрин, седнал в една стара, скърцаща каруца, която караше най-ценната вещ на кралския ковач — неговата наковалня.
— Нашата ковачница е в развалини, но в нея има наковалня, знаеш ли? — пошегува се Лорн, приближавайки се, докато Вард слизаше от седалката.
— Не е като тази.
— Искаш да кажеш, че нашата не е твърда като старата ти глава?
— И още как.
Щастливи, те се прегърнаха — мъжка, гореща прегръдка, от тези, които спират дъха, карат ребрата да пукат и смачкват плещите. Всъщност Вард не знаеше други.
— Наистина съм щастлив да те видя — каза Лорн.
— Аз също.
— Добре ли пътува?
— Дълъг е пътят от Цитаделата…
— Ама ти сам ли дойде? А Нае? Тя не е ли с теб?
Старият ковач се намръщи.
— Не. Ще ти обясня.
Лорн разбра, че имаше някакви неприятности, но не настоя. Впрочем Вард вече говореше за друго, докато разглеждаше наоколо си с ръце на хълбоците.
— Значи ти просто ей-така се настани в тази развалина — установи той.
Лорн беше споделил с него намерението си преди да напусне Цитаделата, същата вечер, когато му беше предложил да се включи в Ониксовата гвардия и да му помогне да изпълни мисията, която кралят му беше възложил. Вард беше поискал една нощ за размисъл, преди да приеме — при условие, че Върховният крал го освободи.
Това го правеше първия, когото Лорн беше наел.
Първият ониксов гвардеец.
В обляния в слънце двор Лорн видя Лиам, който излезе на стълбите на кулата и присви очи, заслепен от слънцето. Той работеше вътре, когато чу каруцата да пристига и дойде да види какво става — с навити ръкави на ризата, посивял от прах, челото му лъщеше, а мишниците му бяха потъмнели от пот.
Лорн му махна да дойде при тях.
— Кой е той? — попита Вард.
— Лиам. Първият ми новобранец. Всъщност след теб.
Лорн ги представи един на друг и Лиам не можа да прикрие смущението си, когато разбра кой стои пред него. Рейк Вард беше не само ковачът на Върховния крал, този, който изработваше неговите оръжия и доспехи, този, от когото — до голяма степен — животът на Ерклант II беше зависил на бойните полета. Той беше и другар по оръжие на краля в няколко войни — героични и славни — в началото на неговото царуване.
Като разбра какво става, Вард приятелски и съучастнически намигна на Лиам.
— Всичко е наред — каза той, добродушно усмихнат. — Щастлив съм да се запозная с теб.
— За мен… за мен е чест.
— Ще ти мине след няколко чашки… А този? Друг новобранец?
Вард сочеше Дарил, който се приближаваше — грейнал и любопитен — с Исарис в ръце.
— В известен смисъл — отвърна Лорн. — Прави ми компания от няколко седмици и не мога да се оплача от него. Другият е Дарил — моят… оръженосец.
— Здравей, Дарил.
— Добър ден, месир.
Котето се измъкна от ръцете на момчето и отиде да види каква беше тази нова каруца и новият кон, който я теглеше.
Лорн хвана Вард за ръката.
— Ела. Ще ти покажа ковачницата. Или по-скоро това, което е останало от нея.
Те се отдалечиха.
Опряна на крепостната стена, ковачницата беше напълно изоставена, както и всичко останало в Черната кула. Стояха стените и няколко греди, покривът отдавна се беше срутил.
Със скръстени ръце и рамо, опряно на рамката на вратата, Лорн гледаше Вард, докато той обикаляше ковачницата, като прескачаше боклуци и храсталаци, разглеждаше огнището, чийто комин все още храбро се извисяваше. Лорн използва това време, за да разкаже на Вард основните неща. Разказа му за Сибелиус, за Андара, за префекта Йоргаст и за това, което знаеше за живота в квартала на червените павета. Вард слушаше мълчаливо, без да прекъсва своя оглед. Накрая хвърли презрителен поглед към наковалнята, покрита с ръжда и бръшлян, който се виеше сред развалините.