Лорн изчака малко, после попита:
— И какво? Нае? Предпочете да остане, така ли?
Вард вдигна рамене. Но жестът не говореше за незнание, а по-скоро за притеснение какво да отговори.
— Всъщност тя напусна Цитаделата малко след като ти замина.
— Къде отиде?
— Не зная съвсем. Ние… ние малко се поскарахме.
— За какво?
Друго притеснено вдигане на рамене.
— Тя не беше доволна, че приех предложението ти да се включа в Ониксовата гвардия на моята възраст. Но най-вече тя… — страхувайки се, че е казал твърде много, Вард се мъчеше да намери точните думи. — Взе решение, което аз не одобрявам.
Предпазливостта на стария ковач заинтригува Лорн.
— Ама защо е всичката тази потайност? — попита той.
— Това си е нейният избор… — каза Вард против волята си.
Лорн реши да не настоява повече, но Вард сам добави:
— Възпитах я да бъде независима, сама да взема решенията си. Нямаше да тръгна да ѝ преча да направи това, което иска, под претекст, че не ми харесва, нали?
Сякаш търсеше опора, отговор, който Лорн нямаше. Тогава, внезапно засрамен, че за момент беше показал слабост, старият ковач сведе очи, докато Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, изправен пред безпокойството на един баща.
Настъпи мълчание, което продължи доста дълго.
После Лорн взе решение, което облекчи и двамата, и каза все едно нищо не се е случило:
— Мислиш ли, че ще можеш да направиш нещо от това място?
Старият ковач разгледа за последно разрушената ковачница, преди да потвърди с вид на познавач:
— Скоро моята наковалня ще пее тук.
След Вард дойдоха и други.
Идваха с напредването на лятото и на скелетата около Черната кула. Повечето идваха, привлечени от мълвата. Андара пращаше непрестанно хората си да късат обявите, но скоро вече не беше необходимо да ги заменят. Мълвата се носеше от уста на уста, най-вече сред войниците и ветераните, изпитващи носталгия по изгубената слава на Върховното кралство. Казваха си, че има нов Пръв рицар на кралството, който набира хора за Ониксовата гвардия. Някакъв луд може би. Но до този луд беше Рейк Вард — един от последните верни хора на Върховния крал…
Така всяка седмица довеждаше нови кандидати.
Лорн ги приемаше в присъствието на Вард, до когото се допитваше с поглед, когато се колебаеше. Често само един поглед му беше достатъчен, за да отстрани някой доброволец. Искаше мъже, способни да се бият и да яздят. Но и да се подчиняват и да понасят и умора, и болка. Но най-вече търсеше мъже, обзети от идеал, мъже на честта и на дълга, които бяха изгубили всичко както него, но независимо от това носеха в себе си таен пламък.
Свещен пламък.
Лорн нае само четирима мъже през тези седмици.
Дуайн — червенокос гигант с гръб, осеян с белези, бивш ковач в армията на Ансгорн, преди да бъде пратен на каторга. Йерас — разузнавач, който с прерязано гърло и с връх на стрела, забит в лявото око, беше оставен — смятан за мъртъв — в края на една самоубийствена експедиция в Сивите степи. Ериад — един привлекателен рус младеж, който мечтаеше само за възвишени дела и героични победи.
И Логан.
Логан дойде една вечер с меч на хълбока, като водеше кобилата си. Мълчалив, той сякаш не се доверяваше на нищо и едва отговаряше на въпросите, които му задаваше Лорн. Разговорът протече зле, толкова зле, че той вече си тръгваше, когато Вард го повика отново.
— Изчакайте за момент!
По-скоро доволен, че Логан си тръгва, Лорн учудено погледна стария ковач.
— Наемник? — попита Вард.
— Да — отговори Логан.
— От колко време?
— Почти откакто се помня.
— Зачитате ли Кодекса?
Логан повдигна ръкава си и показа белега, направен с нагорещено желязо на китката му, който носеха всички наемници, които полагаха клетва да упражняват отлично професията си според повелите на смелостта и на верността към Кодекса на желязото.
Вард си придаде замислено изражение, после каза:
— Двата меча за показ ли са?
Въпросът беше предизвикателен, но Логан остана невъзмутим.
— Не.
Друг на негово място щеше да извади оръжията си, за да покаже уменията си.
Но не и той.
Тогава Вард се усмихна. И без да се допита до Лорн, каза: