— Бъди тук утре на разсъмване.
Наемникът кимна, преди да тръгне, без да благодари и без да се сбогува.
— Сигурен ли си? — попита Лорн, докато гледаше как Логан се отдалечава в двора.
— Убеден съм.
В погледа на наемника беше видял болка, която му беше много позната. Този мъж търсеше изкупление.
— Обаче — добави той — не харесвам Ериад.
Лорн направи гримаса.
— Е! Мечтае прекалено за слава, какво от това? Млад е.
— По-млад е само с пет години от теб.
— Преди пет години аз също мечтаех за слава.
Лорн помръкна, като се замисли за това какъв беше и какъв никога повече нямаше да бъде.
Старият ковач помърмори малко.
Смутен, че без да иска е събудил лоши спомени, той се прокашля и каза:
— Е, добре, аз ти оставям Ериад, а ти ми оставяш Логан…
Лорн прие.
— Какво мислиш за другите?
Вард бързо помисли, преди да отговори:
— Харесвам Дуайн. На него бих му се доверил. Що се отнася до Йерас, не съм толкова сигурен. Дори и с едно око, струва ми се, че е видял смъртта прекалено отблизо.
— А Лиам?
— За този не се колебай. Направи го свой лейтенант.
Глава 10
Ден след ден животът в Черната кула ставаше все по-организиран.
Първите ониксови гвардейци се опознаваха и побратимяваха, с изключение на Логан, който често предпочиташе да стои настрана. Вечер, когато всички се събираха около лагерния огън в края на изтощителен работен ден, той мълчеше и се измъкваше незабелязано, след като поздравеше компанията с кимване на глава. Вечерите бяха приятелски и често весели, хранеха се под открито небе, до главната кула. Седнали на скелето или върху торби гипс, Лорн и неговите хора ядяха, пиеха и говореха, както говорят хората, когато се откриват едни други, разказваха поред всякакви спомени, задаваха въпроси, споделяха.
Дарил слушаше очарован с огряно от огъня лице и понякога прегаряше парчетата месо, които беше натоварен да наглежда. Възхищението му към Лорн си оставаше непокътнато, но той направо обожаваше Вард, чиито смешни истории и епични разкази го очароваха: в неговите очи старият ковач беше нещо като полубог, дошъл направо от героичните времена. А и другите изпитваха почти същите чувства, впечатлени от неговата значимост и опит, но и успокоени от мрачната му скромност и искреността му. Наричаха го „Старият“ със смесица от уважение и обич. Това се хареса на Вард, който ги остави да го наричат така, до степен, че дори Лорн се изненадваше, че понякога и той го нарича така.
Старият се ползваше със специален статут, който никой не оспорваше: той беше привилегированият довереник на Лорн. Но следвайки съвета му, Лорн избра Лиам за своя дясна ръка. И не съжали. Ветеранът беше строг и точен, можеше да му се има доверие и беше ефикасен. Даваше мнението си само по веднъж и след това изпълняваше заповедите, без да ги обсъжда. Дискретен и усърден, той беше способен да поема инициативи. При това беше наблюдателен и докладваше на Лорн всичко, което той трябваше да знае, което означаваше, че не му докладваше всичко. Съвършеният лейтенант.
Едно от задълженията му беше да надзирава строежа.
Тъй като беше време да започне сериозната работа в главната кула, Лорн беше решил да наеме работници и професионални занаятчии. За скелето беше повикал Елбор Сарн — бащата на Дарил и го беше помолил да му препоръча способен майстор. Сарн препоръча мнозина, за които самият той беше работил или които познаваше по репутацията им, но всички отказаха договора или много бързо се отказваха. Това не можеше да е съвпадение. Дали префектът Йоргаст не беше задвижил връзките си? Дали Андара не беше прибягнал до заплахи? Каквото и да беше, резултатът беше налице: никой не изглеждаше съгласен да поеме изграждането на Черната кула.
С изключение на Сарн, към когото Лорн се обърна накрая, без обаче да крие от него рисковете:
— Новината никак няма да се хареса на Андара.
— Андара представлява закона в Червените павета от много време насам — беше отговорил бащата на Дарил, след като помисли.
Тогава двамата мъже скрепиха своето споразумение, като си стиснаха ръцете.
Лорн не съжали за избора си.
Оказа се, че Сарн си разбира от работата. Беше работил на достатъчно много строежи и от достатъчно дълго време, за да може сам да ръководи. Имаше необходимия опит и авторитет и се радваше на уважението и на доверието на занаятчиите, които наемаше, защото беше от занаята — също като тях. Нае най-добрите. Главната кула беше обгърната от скелета отвън и отвътре и Лорн и неговите хора работеха без да недоволстват, потяха се и се мъчеха на слънцето като прости работници. Вечерта ги сварваше смазани от умора, но щастливи, че участват във възраждането на последната Черна кула в Ориал.