Тя ставаше тяхната кула.
Тази, която строяха и която щяха да защитават, ако трябваше.
Но първите дни на труд бяха ужасни за Ериад. Лорн и Вард го виждаха как изнемогва, страда и измъчва до кръв нежните си ръце, които никога не бяха работили. Но той не се отказа и никога не се оплака. Неговата отдаденост му спечели уважението на другите ониксови гвардейци, които до този момент гледаха на младия мъж с недоверие, примесено с презрение. Дори Вард призна, че може би беше сбъркал по отношение на него и го взе, него и Дуайн, да му помагат да възстанови ковачницата.
Работата напредваше добре сред ударите на чуковете, песента на трионите, скърцането на макарите, движението на количките. Скелетата се издигаха все по-високо около главната кула. Бараките станаха обитаеми. Ковачницата се сдоби с покрив. Никакъв инцидент не смути живота на строежа, но Лорн си оставаше нащрек.
Ковачницата на Черната кула започна да работи две седмици след пристигането на Вард. Тогава кралският ковач успя да поправи инвентара и инструментите на работниците, които работеха на кулата, но и да изработи екипировката, от която новата Ониксова гвардия се нуждаеше.
На първо време Лорн поръча на Вард да изкове ризниците и тежките шлемове, по които щяха да ги разпознават. Искаше да са от черна кожа, покрити с броня, така че да съчетават гъвкавост и здравина. Освен това държеше повече на качулките, отколкото на шлемовете, които много ограничаваха полезрението. Ковачът направи няколко модела ризници, които Лорн опитваше поред, като искаше тук да се нагоди повече, там да се усъвършенства. И всеки път Вард го правеше. Често чукът звънтеше по наковалнята му до късна нощ.
Накрая, една вечер след като се нахраниха, Дарил дойде при Лорн.
— Вашата ризница е готова, месир.
Лорн прекоси двора след юношата. Беше съвсем тъмно и тъй като работниците ги нямаше, Кулата изглеждаше опустяла. Под Мъглявината цареше успокоителна тишина. Само Логан още бдеше.
Вард чакаше на прага на ковачницата, грамадният му силует се очертаваше на червеникавооранжевата светлина. Покани Лорн вътре и му показа ризницата, която току-що беше завършил. Лорн веднага я облече. Оцени нейната лекота, направи няколко големи движения, за да прецени гъвкавостта ѝ.
— Е? — попита ковачът.
— Като че ли тази е точната.
— Вдъхнових се от една ризница, която бях видял преди много време. Този, който я притежаваше, казваше, че я е взел от един рицар от Дракен. Не повярвах на историята му, но ризницата беше хубава. Може би малко тежка.
— Съвършена е.
Лорн взе два меча от един рафт, хвърли единия на Вард, зае защитна стойка и двамата мъже застанаха един срещу друг в ковачницата, под очарования поглед на Дарил. Не ставаше дума някой да победи, а само да изпробват нападенията и защитите, парирането на ударите, всички възможни последователности, които можеха да се извършат в смъртен бой. Дуелът изглеждаше като истински, но Лорн и ковачът се усмихваха и на моменти прекаляваха с движенията. Юношата не пропусна нищо, дори и той отбягваше удари или отвръщаше според ситуацията.
— Браво — каза Лорн, когато завършиха битката.
— Благодаря.
Вард се беше задъхал, но ръката му не беше отслабнала, както Лорн можа да си даде сметка.
— Ти не искаше само да изпробваш ризницата, не е ли така? — попита старият кралски ковач.
— Не — призна Лорн. — Извинявай.
— Не се извинявай. Разбирам.
В ковачницата настъпи тишина, докато Дарил помагаше на Лорн да свали ризницата. Лорн и сам можеше да се справи, но юношата приемаше ролята си на оръженосец твърде на сериозно. А оръженосците помагат на рицарите да свалят доспехите си, нали така? Лорн и Вард се спогледаха и се сдържаха да не се усмихнат.
Накрая Дарил си тръгна със заповед да я смаже, за да омекне кожата и да предпази стоманените халки.
— Следващата ризница, която ще направиш, ще бъде твоята — каза Лорн от прага на ковачницата. — Другите ще дойдат при теб да им вземеш мярка…
— Разбрано.
— Може би скоро ще имаме нужда от тези ризници, Вард.
— Зная.
Също като Лорн Вард предчувстваше, че Андара няма да стои дълго време, без да предприеме нещо срещу тях. За момента се задоволяваше да наблюдава Черната кула и нейните обитатели, докато неговите стражи бяха повече от всякога из Червените павета, поради което над квартала тегнеше мълчалива заплаха.