— Тази вечер мислиш да ходиш при Сибелиус, нали?
Лорн потвърди.
— Вече закъснях.
Отначало се беше помъчил да изучава сам, след вечеря, документите, които главният архивар му изпращаше. Но тъй като беше много уморен, често заспиваше над някой текст на закон или на коментар на непознат откъс от Хрониките. Така че придоби навика да ходи при Сибелиус, който му четеше и обясняваше важните текстове. По такъв начин Лорн се уверяваше в законността на своите прерогативи на Пръв рицар на кралството и откриваше какво беше представлявала Ониксовата гвардия. Създадена и разпусната от Ерклант I, тя се беше превърнала в легенда и като че ли принадлежеше на едно героично и недействително минало. Но в задълженията и правата на този елитен отряд нямаше нищо въображаемо.
— Бъди предпазлив — посъветва го Вард.
— Ще се върна преди полунощ.
— Кажи на Логан да дойде с теб. Така или иначе той никога не спи.
— Щом искаш. Но не вярвам Андара да се нахвърли направо върху мен.
— Отваряй си все пак очите.
— Обещавам.
Лорн си тръгна усмихнат.
— И вземи Логан със себе си! — извика му Вард от ковачницата.
Глава 11
Неприятностите започнаха една сутрин, когато Сарн пристигна със закъснение, спря работата по строежа и поиска да говори насаме с Лорн.
— Какво става? — разтревожи се Дарил, като видя сериозното изражение на баща си.
Но той не му отговори и последва Лорн в главната кула, където двамата се затвориха.
— Всичко ще е наред, хлапе — подхвърли Вард на Дарил.
Всички погледи бяха насочени към вратата на кулата, странна тишина цареше около Черната кула.
Срещата беше съвсем кратка.
Двамата мъже излязоха, Лорн събра своите гвардейци, докато Сарн отиде да обясни на смаяните майстори и работници, че ще им бъде платено за седмицата, но трябва да се приберат по домовете си и са свободни да поемат други договорки. Работата нямаше да бъде възобновена до ново нареждане.
— По дяволите, Лорн! Каква е тази история? — нетърпеливо попита Вард, докато Сарн обясняваше на своите работници.
— Бил е заплашен — каза Лорн. — Вчера вечерта някакви мъже са влезли в дома му и са му наредили да изостави строежа. Трима от неговите майстори са били посетени по същия начин. Единият от тях дори е гледал как изнасилват голямата му дъщеря пред очите му…
— Мръсници — изруга Лиам в брадата си.
— Андара? — попита Йерас, макар че знаеше отговора.
— Сигурно — каза Лорн. — Сарн казва, че не познава мъжете, които са го заплашили, него и жена му — обърна се към Дарил. — Майка ти е добре, Дарил. Но сигурно има нужда да си край нея. Върви там.
Пребледнял, юношата смотолеви едно „благодаря“ и тръгна. Тогава Вард направи знак на Логан да го последва. Наемникът кимна и се подчини.
— Трябва да накараме тези боклуци да си платят за това, което са направили! — каза Дуайн.
— Без доказателства не можем да направим кой знае какво — възрази Лиам.
— Няма значение — отвърна Йерас. — Ние много добре знаем, че е дело на стражите от Червените павета. Достатъчно ще е да притиснем неколцина от тях някоя вечер и да си поприказваме с тях…
— Това би означавало да се държим като тях — протестира Ериад.
Йерас се обърна към младия мъж, впи поглед в неговия и много спокойно попита:
— Е, и какво?
Вард взе думата:
— Сарн може би лъже, като казва, че не е познал мъжете, които са го заплашили. За да избегне преследване. Ако се съгласи да свидетелства…
— Не — каза Лорн. — Той и така вече направи достатъчно.
Замълчаха и се обърнаха към майсторите и работниците, които си прибираха нещата, опаковаха инструментите си и един по един напускаха строежа. Някои приятелски и смутено махаха за сбогом на гвардейците. Повечето тръгваха бавно, с наведени глави, като победен гарнизон, който отстъпва укрепено място на врага.
— Срам ги е, че си тръгват — отбеляза Лиам.
— Те знаят много добре, че правеха много повече от строеж на кула — каза Лорн.
В известен смисъл това си беше една малка победа.
— Тогава не ги оставяй да си тръгнат — каза Вард. — Задръж ги. Или поне им предложи да продължат строежа. Някои ще приемат. Ще дойдат и други може би.
— Без главен майстор?
— Все ще намерим някого…