— Наистина ли? Къде? И кога? — ковачът искаше да отговори, но Лорн не му даде време. — А и дори да продължим строежа, мислиш ли, че ще мине много време, преди Андара да убие някого? Една девойка вече е била изнасилена, Вард. Тези типове не се шегуват.
— И точно затова трябва да нападнем! Повярвай ми, Андара принадлежи към човешки вид, който познава само един закон — закона на по-силния.
Лорн наблюдаваше своите гвардейци. Всички, с изключение на Лиам, подкрепяха Старият и той почувства тяхното разочарование, когато каза:
— Ще намеря решение. Но за сега няма да правим нищо.
— По дяволите, Лорн! — възпротиви се Вард. — Не можеш…
— Мога! — ядоса се Лорн. — Мога! И го правя! Трябва ли да ти припомням кой командва тук?
Вбесен, Вард стисна юмруци, но успя да се въздържи.
— Аз… — започна той — не разбирам как можеш толкова бързо да се признаеш за победен.
— Кой ти е казал, че се признавам за победен?
— Във всеки случай прилича на това.
При тези думи ковачът се обърна и си тръгна.
— Къде отиваш? — попита го Лорн.
— Да пия! — отговори Вард, без да се обръща.
Прекоси двора с тежки стъпки и напусна Черната кула, мърморейки.
Лиам погледна Лорн въпросително.
— Остави — каза Лорн. — Познавам го. Ще се върне, когато се успокои.
В края на следобеда, неспособен да се съсредоточи, Лорн затвори тежкия том със закони, който се опитваше да чете, и повика Лиам, който дойде почти веднага.
— Да?
— Ста…
Лорн се поправи:
— Вард върна ли се?
— Не.
Лорн въздъхна, измъчван от зараждащата се тревога. И докато обличаше черната си ризница, каза:
— Намери го. Не може да е отишъл далеч. Сигурно ще го намериш в първата срещната кръчма.
После, като помисли, добави:
— Или по-скоро в онзи хан, където има навика да ходи…
— „Грифонът“?
— Да, този. Започни оттам — препаса сканда си. — Аз отивам в Кралските архиви за час-два.
Лиам кимна.
Черната кула беше напълно спокойна и потънала в тишина. Загрижен, недоволен, Лорн с удоволствие потъна в оживлението на улицата и с бърза крачка стигна до Архивите, прекосявайки квартала на червените павета, без да го е грижа с кого се разминава, нито пък — евентуално — кой го следи.
Като цяло Вард беше прав. Ониксовите гвардейци не можеха да стоят така, без да направят нещо. Трябваше да контраатакуват и да ударят Андара с риск бързо да изгубят малкото доверие, което започваха да печелят сред населението. Черната кула беше породила крехка надежда сред жителите на Червените павета — надеждата за възстановена кралска власт и справедливост. Но сега, когато строежът ѝ беше преустановен, можеше да се превърне в неизпълнено обещание и да даде основание за недоволство на циничните и на суеверните — затворничка в собствените си скелета като окуцял кон, хванат в своя хамут. И все пак Лорн знаеше, че все още беше прекалено рано да ударят Андара, прекалено рано беше да го предизвикват. Този ден беше близо, но още не беше дошъл.
Сибелиус го прие любезно и изслуша разказа му за прекъсването на строежа и за спречкването с Вард. Беше съгласен с него, че добре е сторил, като не се е изправил веднага и директно срещу Андара — грешка, към която несъмнено началникът на стражите е искал да го подтикне.
— Вие сте Пръв рицар на кралството. Знаете, също като мен, че това ви защитава. Няма да се изненадам, ако префектът Йоргаст му е забранил да ви напада лично. Обаче Андара несъмнено смята, че има право да се защитава и сигурно чака само едно: вие да нанесете първия удар. Което означава, че ако вие ударите, трябва да го направите достатъчно умело, за да не може той да ви отвърне законно.
— Или достатъчно силно, за да не може той да се надигне.
Разтревожен от решимостта, която четеше в очите на Лорн, Сибелиус неохотно се съгласи и отстъпи:
— Сигурно, сигурно…
После си промени мнението и рече:
— Чакайте, ще ви покажа нещо…
Главният архивар стана, остави Лорн в кабинета си и се върна с един много стар бележник, чиято износена кожена подвързия беше олющена, надрана и дори на места прогорена.
— Ето, погледнете.
Тетрадката беше отворена на две страници, на които имаше рисунка, представляваща укрепена порта. Около нея имаше ръкописни бележки.
— Това прилича на пътен дневник, но написан от луд — обясни Сибелиус. — Попаднах на него случайно и само Сивият дракон знае как е дошъл тук. Някои страници са откъснати. Някои са нечетливи, а други нямат никакъв смисъл. Но вниманието ми беше привлечено от тази рисунка, която изглежда доста правдоподобна. Прочетете надписа, изсечен на фасадата. Може да се предположи, че някой е опитал да го изтрие с гума, но рисунката е доста точна, за да може да се отгатне гербът и да се разберат няколко думи…