— Има право — подкрепи го Дуайн. — Може да попаднете на лоша среща. Да ви се случи нещастие.
— И една сутрин някой ще намери труп, на който този пръстен няма да го има — каза Вард. — Повярвай ми, той тревожи много повече Естеверис, отколкото отрепка като Андара…
Дуайн потвърди.
— Може би ще е по-добре да не излизате повече сам в квартала, рицарю.
Лорн вдигна рамене, но Вард сграбчи ръкава му с бинтованата си ръка.
— Обещай ми, Лорн. Погледни какво ми сториха.
На следващата сутрин Лорн получи официална покана от Кралския дворец.
Глава 12
Сред деветте хълма на Ориал имаше още един, десети, по-просторен и по-висок от другите. На него се намираше Дворецът, който отначало беше дворец на кралете на Лангър, а преди тях — на Великия бял дракон на познанието и светлината. Ограден с порти и крепостни стени, издигнати с магия, против силите и влиянията на Тъмнината, Хълмът на Върховните крале беше като остров с дворец, който имаше неизброими дворове и тераси, храмове и частни резиденции, кули и градини, овощни градини, гора, река и блата, древни развалини, пристанище, къпано от водите на Ейрдър. Разказваше се, че човек може да изживее целия си живот там и за цял живот да не успее да види всичко.
Лорн мина през Портата на бронзовите лъвове и се представи на постовия. Един слуга го чакаше. Прие го с големи почести и го помоли да го последва. Тъй като Лорн прие, малък ескорт от войници с алебарди тръгна след тях.
Лорн се напрегна.
Поканата беше дошла същата сутрин, донесена от кралски пратеник на кон, който не мина незабелязан в квартала на червените павета. След него вървяха неколцина любопитни, които стояха пред Черната кула, докато той премина по подвижния мост и влезе в двора. Впечатлен от ливреята на конника, Дарил беше побързал да потърси Лорн. Той беше слязъл от строежа по риза, потен, с коси, пълни с прах.
— Какво става? — попита Лиам, когато пратеникът си тръгна.
Ониксовите гвардейци работеха на строежа, ако Лорн не им беше възложил други поръчения. Тази сутрин само Йерас не беше там. Останалите последваха Лорн и Лиам в ковачницата, където бяха свикнали да се събират далеч от хорските уши. Ковачницата поне имаше покрив.
— Поканен съм в Двореца на обяд — обяви Лорн, след като прочете писмото.
— От кого? — попита Дуайн.
— Не е казано. Но печатът в края на страницата е на Върховното кралство.
— Кралска покана — процеди Лиам.
— Недоверие — рече Вард, като разтриваше ставите на ранената си ръка.
Лорн мислеше за това предупреждение, докато вървеше след слугата по коридорите на Двореца, а зад гърба му имаше шестима войници. Колко произволни арести бяха започнали по този начин, откакто кралица Селиан беше на власт? Колцина бяха отговорили на покана, преди да бъдат затворени без процес за един месец, шест месеца или една година? А колцина бяха изчезнали завинаги? Трудно беше да се направи разлика между слуховете и истината. Тъй като я мразеха, по адрес на кралицата се носеха най-невъзможни слухове. Но нейната бруталност и жестокост, особено когато се поддадеше на гнева си, изобщо не бяха легендарни. Колкото до Естеверис, той не беше чакал никого, за да се впусне в политически убийства.
Лорн беше убеден, че Естеверис го наблюдава още от пристигането му в Ориал. Благодарение на своите шпиони министърът сигурно знаеше и най-дребното нещо, което беше казал или направил. Но това, което не знаеше, сигурно го интересуваше още повече. И може би дори го тревожеше. Каква беше истинската цел, която Лорн преследваше? На краля ли се подчиняваше, или на самия себе си? И с каква цел? Естеверис беше прекалено проницателен политик, за да не се тревожи от появата на нова фигура на шахматната дъска на Върховното кралство.
Лорн забеляза, че слугата забавя крачка и влага повече време в отварянето на някои врати, отколкото беше необходимо. Лицето на мъжа оставаше безизразно, но ръцете му леко трепереха, което окончателно събуди недоверието на Лорн. Всичките му сетива бяха нащрек, беше готов да извади меча си и особено внимаваше за движенията на войниците зад гърба си. Вече не срещаха много хора по коридорите, прекосявайки една част от Двореца, която Лорн не познаваше добре. Не се беше разтревожил истински, докато смяташе, че Естеверис ще иска да го приеме в пълна дискретност. Но тези почти пусти коридори бяха удобно място и за засада — удар с кинжал; убиец, който изчезва също толкова бързо, колкото е нанесъл удара, и никога няма да бъде хванат; войниците, които се спускат да го гонят и се връщат с празни ръце, но не и преди кръвта на Лорн да изтече напълно.