Лорн се почувства уязвим.
Беше ли сгрешил, като отказа Лиам да го придружи? Един свидетел винаги е смущаващо обстоятелство, а два меча са по-добре от един…
Слугата го остави в един вътрешен двор, в който виещи се розови храсти красяха колоните и сводовете. Войниците останаха — бдителни, безразлични часови.
Смутен, Лорн продължаваше да се пита кой го беше поканил в двореца. Естеверис? Трябваше да бъде някой, който има правото да използва печата на Върховното кралство.
Кралицата? Малко вероятно. И освен това тук ли щеше да го приеме?
Тогава принц Ирдел — по-големият син на краля и наследник на трона? Но както всички в Ориал, и Лорн знаеше, че той беше заминал за Ангборн, за да подготви посрещането на майка си.
Тогава…
В градината на двора, там, където централните алеи от жълта пръст се пресичаха сред тревните площи, масивите и беседките от разцъфтели цветя, Лорн видя един меч, забит в земята.
Приближи се до него.
Мечът беше сармска рапира и нещо беше закачено на дръжката ѝ.
Маска от черна кожа.
Усмихнат, Лорн свали връхната си дреха, нави ръкавите на ризата си, свали колана си, махна тежкия скандски меч, свали очилата и сложи маската.
Накрая взе рапирата и започна да дебне наоколо.
Двама мъже не закъсняха да се появят, като всеки един от тях идваше от противоположен ъгъл. И те бяха с навити ръкави на ризите. И те също държаха рапири — същите като рапирата на Лорн.
И носеха маски.
Едната бяла. Другата червена.
Заедно нападнаха Лорн и започна битка. Бърза, виртуозна битка, но също така и весела: битка на трима събратя фехтовчици, които се познаваха до съвършенство.
Битка на трима приятели.
Изправяха се двама срещу един, но щом самият започнеше да отслабва, единият от другите двама веднага се обръщаше против доскорошния си съюзник. От едно предателство към друго, битката непрестанно се променяше и всеки един ту нападаше, ту се отбраняваше. Понякога всеки един от тримата се биеше сам за себе си и нападаха, парираха, отвръщаха от всички страни. Стоманата звънтеше, свистеше, цепеше въздуха близо до коремите и главите. Макар да не се лееше кръв, фехтовачите не се щадяха. Удряха се с рамо, с лакти, ритаха се. И при всеки пропуск, при всяка хитрост избухваха щастливи, подигравателни смехове.
Накрая съвсем се умориха.
Останали без дъх, но щастливи, свалиха маските си, преди да се прегърнат с широки, развълнувани усмивки.
Както когато бяха юноши и се упражняваха заедно, Алан носеше бялата маска, а Енцио — червената.
Лорн винаги беше предпочитал черната.
Един час по-късно, без да напускат Двореца, те приключваха обяда си върху тревата край едно езеро, под сенките на плачещите върби. Бяха сити, леко пийнали и разсеяно гледаха рибите, които раздвижваха повърхността на бистрата вода.
— Ежин жъп ми ше куати — каза Енцио, като буташе с език един от кътниците си.
— А? — попита Алан, чиято скула беше разкрасена от хубава цицина.
— Аш… Казвам, че един зъб ми се клати.
Лорн се усмихна.
— Ще почакам малко и после ще ти съчувствам.
Освен че устната му беше подута, беше получил удар в ребрата, от който още го болеше. Независимо от това се чувстваше добре и по-отпуснат от когато и да било след освобождаването си от Далрот. Несъмнено и виното допринасяше. И вълшебната, спокойна атмосфера, грейналото слънце, свежия, ухаещ въздух. Но най-вече това, че отново беше намерил двама приятели.
Еленцио дьо Лоранс беше син на могъщия херцог на Сарм и Валанс, при когото Лорн и Алан бяха израснали. Традицията изискваше принцовете на Върховното кралство да бъдат възпитавани от кръстниците си. Обикновено кръстникът на даден принц биваше избиран сред висшето благородничество на кралството, но за третия си син крал Ерклант беше предпочел да удостои с тази чест чуждестранен господар, когото ценеше високо и комуто се доверяваше напълно. Така че, когато навърши дванайсет години, Алан беше изпратен в Сарм. Лорн замина с него и двамата бяха облагодетелствани от отличното възпитание, дадено на Енцио, с когото бързо ги свърза искрено и дълбоко приятелство, което щеше да продължи и в бъдеще.
Погледът на Енцио попадна върху пръстена на Лорн.
— Пръв рицар на кралството — каза той. — Ни повече, ни по-малко… Това означава ли, че трябва да ти казвам „сир“?