— Добре ли си? — попита той. — Много добре видях, че споменаването на Алисия те разтърси преди малко. Все още я обичаш, нали?
— Не зная. Наистина не зная.
— А иначе? Как си?
— Добре съм. Върховният крал ми даде цел. Това ми помага да остана на крака.
— Не е срамно понякога да се облегнеш на рамото на приятел.
Лорн се усмихна признателно.
Бяха стигнали в последния двор от кралските покои, там, където се бяха разбрали, че Лорн ще остави Алан.
Стиснаха си ръцете.
— Ще е добре, ако можеш да ми се обаждаш, за да знам какво правиш, без да е необходимо да ти пращам друга покана — каза принцът.
— Обещавам.
— Имаш ли нужда от нещо? От каквото и да било? За твоята кула, за твоята гвардия, за теб? Ако е по силите ми, трябва само да ми кажеш.
Лорн помисли и каза:
— Коне. Добри.
— Разбрано.
— Благодаря.
— До скоро, Лорн. Грижи се за себе си.
— До скоро, Алан.
Лорн се прибра направо в Черната кула.
Същата вечер десет великолепни бойни коня пристигнаха от Двореца.
Глава 13
Една сутрин Лорн направи преглед на хората си в двора на Черната кула.
За пръв път обличаха кожените ризници с тъмни халки. На сърцето носеха емблемата на Ониксовата гвардия — вълча глава и два кръстосани меча. Бяха сериозни, достойни и горди, Ериад се мъчеше да изглежда подобаващо до другите. Ръката на Вард все още беше превързана, а на лицето му личаха белезите от ударите, които беше получил, но стоеше изправен и погледът му беше по-решителен от когато и да било. Логан — безстрастен и с ръкавици, беше въоръжен с двете си остриета близначки. Дуайн беше нарамил един боен чук, който обикновен мъж трудно щеше да повдигне с две ръце. С кожена превръзка на лявото око Йерас беше препасал меч на хълбока си, а в ботуша му беше затъкнат гелтски кинжал. Лиам носеше на гръб тежкия меч, който беше единствената му ценност.
Доволен, Лорн се обърна към Дарил, който тъкмо идваше. Юношата държеше в ръка кофа с боя, в която беше потопена четка, и голямо парче мукава под мишница.
— Готов ли си? — попита го Лорн.
— Да, месир.
— Отваряй си очите и не се отдалечавай от нас, ясно ли е? И ако нещата наистина загрубеят, бягай вътре в лечебницата.
— Разбрано.
— Обещах на Сибелиус, че нищо няма да ти се случи, ако те взема на служба при мен. Не ме карай да лъжа.
Яхнаха великолепните коне, подарени от Алан, и тръгнаха по спуснатия подвижен мост, Лорн вървеше отпред, последен идваше Дарил, пеша, на няколко крачки от тях. Но той трудно се забелязваше. Лорн и ескортът му от конници привличаха всички погледи.
Доспехите и строгото изражение на тези, които ги носеха, оказваха своето въздействие.
Когато пристигнаха на Площада на брястовете, пред лечебницата на отец Елдрим се бяха събрали вече доста хора. Имаше жители на квартала, предупредени от слуховете. Но там беше и Андара и десетина стражи, застанали назад, под сянката на дърветата, на които площадът дължеше името си.
Лорн слезе от коня и почука на вратата на лечебницата.
Докато чакаше да му отворят, той се обърна към тълпата и се запита колцина сред всички тези хора, които го гледаха, бяха тук, за да покажат симпатията си към Кадфелд, и колко бяха дошли да видят как ще се разиграе новото действие на една предизвестена трагедия. Защото в последните дни инцидентите между Черната кула и стражите бяха станали още повече, така че хората не се питаха дали Андара ще удари пак. Питаха се кога и как.
Осъзнаващи опасността, на която Лорн се излагаше по този начин, неговите хора бяха особено бдителни. Останали на конете, Дуайн, Ериад и Логан пазеха достъпа до стълбището. Няколко стъпала по-нагоре Йерас бавно оглеждаше събраното множество, а арбалетът в ръката му беше готов за стрелба. Бдителни като останалите, Лиам и Вард бяха на един скок разстояние от Лорн.
Вратата се отвори и отец Елдрим се появи, последван от Кадфелд, опрян на ръката на една монахиня. Старият човек все още предизвикваше жал с вида си, независимо от положените грижи и изминалото време след побоя. Беше отслабнал. Лицето му беше изпито и вървеше с малки крачки, опрян на бастун. Изглеждаше ужасно безпомощен и всички се развълнуваха.
Кадфелд застана за миг неподвижно на стълбите — пред очите на всички, сякаш заслепен и разколебан.
И тогава някой изръкопляска насред пълната тишина.
После още един.
Трети, четвърти, пети.