И тъй като стражите не мърдаха, ръкоплясканията станаха по-свободни, весели, силни. Разбира се, бяха предназначени за Кадфелд. Но те отбелязваха и надеждата за свобода, началото на бунт. Не всички ръкопляскаха, но тези, които го правеха, се поздравяваха за това, че бяха посмели, и горди от възвърнатата смелост, изпращаха послание към стражите.
Лорн го разбираше също толкова добре, колкото и Андара.
От най-горното стъпало на каменното стълбище той размени с началника на стражите дълъг поглед над шумната тълпа, която ги разделяше. Андара не виждаше очите на Лорн. Само два тъмни правоъгълника, които отразяваха блясъка на слънцето. Обаче не се съмняваше, че този поглед е предизвикателен. Стисна челюсти и сви юмруци, като се мъчеше да изглежда невъзмутим.
Без да изпуска Андара от поглед, Лорн се наведе към отец Елдрим.
— Все още ли сте решен да го направите, отче?
— Да.
— Още имате време да се откажете.
— Зная. Действайте.
Тогава Лорн кимна с глава към Дарил, който чакаше долу. Юношата се качи при тях и закачи мукавата, която носеше, на вратата на лечебницата. Това беше шаблон, който той боядиса с черна боя с няколко замахвания на четката.
Заинтригувана, тълпата се успокои и скоро видя рисунката, от която се процеждаше боя по вратата: два кръстосани меча, чийто смисъл беше очевиден.
Ониксовата гвардия пазеше тази къща и нейните обитатели.
Лорн вдигна ръце, за да накара тълпата да замълчи.
— Жители на Червените павета! Казвам се Лорн Аскариан — Пръв рицар на кралството. Смятано от този ден, в името на Върховния крал и с властта, която той ми повери, ви предлагам защитата на Ониксовата гвардия! Достатъчно е да я поискате и да го покажете, като нарисувате този знак на вратата си! Тези мечове са нашите мечове! Те ще ви защитават и предизвиквам всеки, който пожелае да ми се противопостави!
Тълпата потръпна.
Всички се обърнаха в очакване към Андара — някои се блъскаха с лакти, други се изправяха на пръсти, напрягаха шии да видят как ще реагира.
Началникът на стражата остана неподвижен, не каза нищо, но очите му блестяха от ярост. После даде една отсечена команда и се обърна, последван от хората си.
Тълпата го гледаше как си тръгва унизен, невярваща на очите си, после изведнъж беше обзета от веселие. Хората викаха, поздравяваха се, смееха се и крещяха „да живее“.
— Ето — каза Лорн мрачно. — Войната е обявена.
— Надявам се, че знаете какво правите, синко.
— Андара няма да посмее да се изправи срещу мен. Но вие внимавайте, отче. Може да нападне вас.
— Единственият ме закриля.
За пореден път Лорн се запита докъде стигаше истинската смелост и докъде сляпата вяра в абсолютното доверие, което черният свещеник показваше пред лицето на опасността.
— Но не се лъжете — продължи отец Елдрим. — Тези хора ръкопляскат и се радват. Сега са многобройни и се чувстват силни. Мигът ги опиянява. Прави ги смели, защото стават безгрижни. Но после ще се приберат у дома. Сами. И ще размислят. Ще се замислят за това, което може да изгубят и отново ще започнат да се страхуват. Ще си кажат, че не можете да защитите всички, и ще са прави.
Тъй като Лорн не казваше нищо, свещеникът се обърна към него и настойчиво попита:
— Нали?
— Няма война без жертви, отче.
Само те двамата можеха да чуят какво си говорят, така че на отец Елдрим му се стори, че не е чул добре.
— Какво казвате?
— Казвам, че имате право, отче. Не мога да защитя всички тези хора от стражите. Нито семействата им. Нито къщите им. Нито дюкяните им.
— Някои ще си платят за проявената днес дързост.
— Да. Рано или късно Андара ще си отмъсти за унижението, което понесе преди малко.
Сдържайки зараждащия се гняв, черният свещеник погледна Лорн, който гледаше тълпата.
— И това не ви ли притеснява?
— Това е неизбежно. Така че го приемам.
— Вие го приемате, без обаче на вас да ви струва кой знае какво — обвини го свещеникът. — И толкова по-зле, ако невинни хора платят за вашата амбиция. Защото нищо не е по-важно от Черната кула, нали?
Лорн трябваше да положи усилие да остане спокоен. Бавно и дълбоко си пое въздух и след кратко мълчание каза:
— Свещеници, черни свещеници — също като вас — дойдоха веднъж в Далрот. Много се молиха, отслужиха няколко литургии и изповядаха затворниците. Спомням си единия от тях. Възрастен мъж, който преди това бил военен свещеник. Беше придружавал армии на война и беше видял всички ужаси на света. Тъй като искаше от мен да изповядам греховете си, аз му казах, че най-големите грешници в Далрот, каквото и да са направили, не са затворниците. Защото това, което изтърпях там — денем и нощем — не го заслужавах, отче. И знаете ли какво ми отговори този възрастен свещеник?