— Не.
— Отговори ми, че страданията и нещастията, които са ни пратени на този свят, нямат никакво значение. И че единственото важно нещо е спасението на моята безсмъртна душа.
Лорн замълча.
— Е… е, и какво? — колебливо попита отец Елдрим.
— Грижете се техните души — каза Лорн, като посочи тълпата с брадичка.
И като се обърна към свещеника, леко смъкна очилата си, за да не пропусне той ледения огън, който изгаряше разноцветните му очи:
— Грижете се за душите им и за нищо друго.
С Лорн начело на ониксовите гвардейци ескортираха Кадфелд до Черната кула, като се разбраха, че там старият продавач на книги спокойно ще завърши възстановяването си. Настаниха го в един мебелиран заслон, който Дарил беше подредил с голямо старание. Едно легло, маса, стол, няколко книги и покрив върху четири стени. Не беше кой знае какво, но Кадфелд не можа да скрие вълнението си, когато влезе.
— Благодаря — каза той дрезгаво.
— Тук сте у дома си — отвърна Лорн, докато Дуайн помагаше на стареца да легне на леглото. — Естествено, вие сте свободен да идете където пожелаете, но не ви съветвам да напускате Черната кула. Няма да е разумно.
Кадфелд се смръщи от болка, докато се изправяше, а Дарил пъхаше две възглавници зад гърба му.
— Повярвайте ми, рицарю, не бързам да се срещна отново с хората на Андара. И ви обещавам да устоя на желанието да подскачам по вашите скелета…
Лорн се усмихна.
— Точно това щях да ви забраня — каза той като се дръпна, за да пусне Дуайн да излезе.
Той му благодари с кимване.
— Излишни предпазни мерки — иронично каза Кадфелд. — Достатъчно щеше да бъде да ми вземете патериците…
— Добра идея — каза Лорн напълно сериозно. — Дарил, ще отнесеш патериците на достопочитаемия Кадфелд и ще му ги върнеш само когато ти наредя.
Смутен, юношата се обърна към Лорн с ококорени очи.
— Наистина ли, месир?
След кратко съучастническо мълчание двамата мъже едновременно избухнаха в смях. Объркан, но добър играч, Дарил разбра, че с него се шегуваха и се засмя.
— Извинете ме — каза той.
— Изчезвай — отвърна Лорн с обич. — Но минавай редовно да видиш дали няма нужда от теб тук, ясно?
— Да, месир.
— Благодаря.
Юношата излезе.
— Скоро ще бъдете на крак — обеща Лорн. — И ще мога да кажа на Дарил да ви донесе патериците, без да ви липсват.
— Бога ми… — рече Кадфелд.
Но беше ясно, че не вярва в скорошно оздравяване, а още по-малко в пълно. Лорн разбра и предпочете да не обижда интелигентността му, като настоява повече.
— Тези кръстосани мечове на вратата на лечебницата — каза Кадфелд. — Наистина ли мислите, че е добра идея?
— Ще стане, когато други мечове бъдат нарисувани на други врати.
— Ако изобщо се случи.
Лорн вдигна рамене.
— Ще видим. Но мисля, че хората от Червените павета не могат повече да търпят насилията на стражата. С тези кръстосани мечове им посочвам начина да го покажат, без да се излагат прекалено.
— За Андара това е обявяване на война.
— Зная.
— Вие имате шестима мъже под ваше командване, рицарю. А Андара има шест пъти повече. Най-малко.
— Да, но аз имам това — възрази Лорн и показа пръстена си. — И имам тази кула и всичко, което тя представлява — усмихна се, уверен в себе си. — Освен това се съмнявам, че хората на Андара струват колкото моите. Дори шестима срещу един.
Лорн видя как сянка премина през лицето на Кадфелд.
— Какво има? — попита той.
Старият човек се поколеба.
— Аз… в нищо не съм сигурен. Но има нещо, което трябва да знаете за Андара…
Тази вечер Андара бдеше.
Събитията през деня го бяха засегнали лично. Знаеше, че ще има хора, дошли да подкрепят Кадфелд при излизането му от лечебницата. Благодарение на своите доносници, знаеше също така, че ониксовите гвардейци щяха да чакат стария продавач на книги, за да го ескортират, и подозираше, че Лорн ще се възползва от случая, за да се отличи. Обаче не беше предвидил удара с нарисуваните мечове и трябваше да признае, че идеята беше добра, особено сега, когато проклетият свещеник явно показваше, че е на страната на Първия рицар. Ето кое щеше да даде смелост и желание за бунт на неколцина — без никакво съмнение…